— Двайсет и шест.
Шигеру изчисли наум — другият бе твърде млад, за да е син на Шигемори, и твърде възрастен, за да му е внук… е, би било прекалено голямо съвпадение.
— И се казваш Кенджи?
— Муто Кенджи. Семейството ми е от Ямагата.
Шигеру усети, че треската отново го връхлита, избистряйки по странен начин мислите му.
— И една от тях е Муто Шизука? — попита той с безизразно лице.
— Тя ми е племенница — дъщеря на по-големия ми брат. Мисля, че си се запознал с нея миналата година.
— Знаеш, че е така. Предполагам, че знаеш всичко за онези срещи, както и Ийда Садаму — Шигеру премести ръка към дръжката на меча си. — Каква игра играеш?
— Какво те кара да смяташ, че играя игра?
Жената се върна с храна и вино, а Шигеру не искаше да продължи разговора пред нея.
— С мен си в безопасност, кълна се — рече Кенджи с привидна искреност. — Яж. Пий.
Изгладнелият няма задръжки — щом усети мириса на храната, Шигеру вече не можеше да й устои. Каквото и да му предстоеше, щеше да го посрещне по-добре с пълен стомах. Пийна и вино, пестеливо, като наблюдаваше внимателно Кенджи, надявайки се, че другият може да си развърже езика, но макар че изпи двойно повече от Шигеру, виното сякаш не му подейства особено, освен че зачерви иначе бледото му лице. Когато приключиха, жената отнесе съдовете и се върна, за да попита:
— Сега ще си починете ли? Да ви разпъна ли постелите?
— Кое е божеството на светилището? — попита Шигеру.
— Хачиман4 — отвърна тя. — Божеството на войната.
— Бих искал да се прочетат сутри за мъртвите — продължи Шигеру. — И преди да легна, да се пречистя от оскверняването.
— Ще отида да кажа на свещеника — рече тя тихо.
— Не е нужно да идваш с мен — заяви Шигеру на Кенджи. — Сигурно искаш да поспиш.
— Сънят може да почака — отвърна другият.
— Би било лицемерно да се молиш за душите на хората, които ти и Племето предадохте!
— Не съм предавал никого — отвърна Кенджи невъзмутимо. — Знаех, че Ногучи ще ти измени, но не съм го подтиквал към това. Ийда Садаму го стори, като му направи предложение, което никой разумен човек няма да откаже. Ийда бе тласнат към подобна щедрост от страх, че Отори и Сейшуу могат да сключат съюз помежду си.
— За което го е уведомила твоята племенница, след като се закле, че няма да го направи! Тя е била, убеден съм!
— Не можеш да се възмущаваш от това, че хората постъпват съобразно природата си. А в този случай го сториха всички. Трябва да се ядосваш на себе си, че не си разпознал тази природа. Ето в какво Садаму е толкова добър — затова надделя над теб и над всички останали. Ще ви превъзхожда и занапред.
Шигеру овладя гнева си с видимо усилие, докато го втрисаше отново, което възобнови пулсирането във вените му.
— Ако не се науча да правя същото?
— Е, все още не си престарял. Има някаква надежда да успееш.
— А междувременно трябва да се помоля за мъртвите — рече Шигеру.
Той извървя неколкостотинте крачки до светилището. Вътре бе запален тамян и след като влезе през портичката, той остави димът да го облъхне, като вдишваше тежкия аромат.
Свещеникът го посрещна при входа на пещерата. Беше облечен в ритуални роби — червена и бяла — носеше малка черна шапчица и пръчка, увенчана със сламени ленти, но въпреки религиозните си одежди притежаваше същия вид на воин, подобно на стражите при портата. Шигеру го последва в сумрака на вътрешността. Няколко лампи горяха с пушек пред статуята на божеството. Шигеру коленичи, свали Джато от пояса си и безмълвно го посвети на Хачиман. Започна да се моли. Племето поддържат светилище, помисли си той с трескава логика. Те също трябва да почитат боговете и мъртвите.
— Как е името на покойника? — попита тихо свещеникът.
— Не един, а мнозина — отвърна Шигеру. — Нека се знаят просто като воини от клана Отори. — Колко са, запита се той. Четири хиляди? Пет хиляди? Потръпна отново, обзет от искрено съжаление, че не е един от тях. Припяването започна — от лютия дим очите му засмъдяха и плувнаха в сълзи, които рукнаха и се затъркаляха свободно по страните и по току-що обръснатата му брада.
Когато церемонията свърши и той се изправи, изведнъж си даде сметка колко хора бяха влезли в пещерата безмълвно, бяха коленичили или стояха прави със сведени глави около него. Мислеше си, че не знаят кой е, но бе очевидно, че изпитват някакво съчувствие към мъката му, че го възприемат като самотен воин, вече без господар, който скърби за смъртта на другари и приятели.