— Ако старейшината се спомине, без да има порасли синове, начело застава неговата жена или дъщеря — добави тя. — Мога да говоря свободно с теб, макар че не си един от нас, след като си стар приятел на Кенджи.
— Едва ли можем да се наречем стари приятели. Той ли ти го каза?
— Не с толкова много думи. Аз просто реших така. От начина, по който се грижеше за теб. Той обикновено не е толкова грижовен, повярвай ми. Изненада ме. Знае много за растения и билки, но не ги използва често за лечение, ако разбираш какво имам предвид — Шигеру се втренчи в нея и тя се засмя. — Сигурно е някаква връзка помежду ви от предишен живот.
Не беше кой знае колко задоволително обяснение, но друго явно нямаше. Шигеру не искаше да се разприказва пред жената… нито пък в селото. Не желаеше да разберат кой е, а подозираше, че някои от тях притежават свръхестествените способности, за които бе чувал и които вече бе виждал у Муто Кенджи. Но когато седмица по-късно двамата отново поеха на път, имаха повече възможност за разговор.
Нощта преди да тръгнат Шигеру даде дрехите, които бе носил по време на битката, на жената, която обеща да ги изпере и поправи, след което да ги дари на светилището. В замяна му предложи една вехта, съвсем обикновена роба в индигов цвят. Кенджи облече подобна и уви дръжките на двата меча с ленти тъмна кожа от акула, скривайки инкрустациите. Жената им даде и нови сламени сандали и тръстикови шапки, които бе изплела през зимата, и Шигеру скри полузаздравялата рана отстрани на главата си.
— Сега изглеждате като братя — рече тя със задоволство.
През следващите години често щеше да пътува, предрешен по този начин, да прекосява надлъж и нашир Трите провинции по малко известни пътеки през гъсти гори в планините, прикрил своите сила и меч, но сега за първи път поемаше на такова пътуване и вече никой не можеше да разпознае в него наследника на клана Отори — изглеждаше като скромен пътник с оскъдни нужди и оскъдни надежди. Бе потиснат от спомена за мъртвите, но денят бе прекрасен, въздухът — чист, южният вятър — мек и топъл. От потока се обаждаха звънчести и дървесни жаби; по пладне гората бе изпълнена с пронизителните трели на цикадите. Тревата бе осеяна с глушник, маргарити и диви орхидеи, а около цветовете на липите бръмчаха насекоми.
Съзнателно избягваха междуградските пътища и вървяха по тясна пътека, която пресичаше планинските хребети; изкачването по стръмните склонове бе трудно, а гледката от върха на прохода — възхитителна. На север, отвъд обримчената с бяло крайбрежна ивица, се простираше необятният простор на морето; на повърхността му рибарските лодки изглеждаха като петънца, а зелените острови насред морската шир се издигаха като планински върхове, заобиколени отвсякъде със син потоп.
Първата нощ отседнаха в уединено стопанство в подножието на хребета. Кенджи познаваше собственика, неговите синове и техните семейства. Изглежда, никой от тях не бе чул за битката, а и нито Кенджи, нито Шигеру отвориха дума за нея. Местните боготворяха Кенджи и се отнасяха към двамата посетители с такава почит, че думите, които размениха с тях, бяха оскъдни.
На следната утрин Шигеру се възползва от по-широката пътека и полегатите склонове, за да въвлече Кенджи в разговор. Баща му не напускаше мислите му — предателството към него и смъртта му трябваше да бъдат отмъстени, но освен това Шигеру бе обсебен от мисълта за неговия изгубен син от Племето, от фамилията Кикута. Искаше да разпита Кенджи за него, но някаква предпазливост го възпираше. Първо трябваше да се опита да разбере истинските му намерения, защо му помагаше и какво очакваше в замяна.
— Предполагам, че ще докладваш за моето бягство на Ийда? — попита той.
— Няма да е необходимо. След като се върнеш в Хаги, всички ще разберат. Ийда ще бъде разочарован. Ще предприеме някакъв друг ход срещу теб. Имаш ли доверие на чичовците си?
— Ни най-малко — отвърна Шигеру.
— И правилно.
— Затова бързам да се върна. Те няма да чакат смъртта ми да бъде потвърдена, а незабавно ще се опитат да заграбят властта — помълча няколко мига и продължи: — Естествено, може би това е причината, поради която ти ме задържа толкова дни в планината.
— Не съм те задържал! Да не би случайно да не си забелязал, че в продължение на два дни бълнуваше и не беше на себе си, а после нямаше сили да поемеш на път? Аз ти спасих живота! Правилно казват, че човекът, чийто живот си спасил, ще те мрази до края на дните си — добави той с нотка на горчивина.