— Аз съм ти признателен — рече Шигеру. — Просто не разбирам защо го правиш. Служиш на Ийда като осведомител и посредник — защо тогава ми върна меча и ми помагаш да избягам, когато твоят господар иска главата ми?
— Никой не ми е господар — отвърна троснато Кенджи. — Моята преданост е към семейството ми и към Племето.
— Семейството ти, като двуличната ти племенница! И ти ми говориш за преданост! Дори не знаеш значението на тази дума!
Шигеру усети как в гърдите му се надига гняв, който го изпълни с нови сили. Кенджи изглеждаше не по-малко ядосан, но като се опитваше да не звучи засегнат, заяви:
— Предаността за Племето може да не означава онова, което значи за воина, но ние знаем смисъла й. Ако възнамерявах да те продам на Ийда, вече да го бях сторил! — после продължи: — Разсъждавам за бъдещето. Ийда не бива да налага волята си за всичко; трябва да поддържаме у него известно безпокойство; нужни са ни хора, които да смущават съня му през нощта, докато се губи в догадки каква цел преследват.
— Значи Племето контролира всички ни? — попита Шигеру.
— Повече, отколкото подозираш — призна Кенджи.
— И сега за теб е изгодно да ме подкрепиш, за да държиш Ийда в зависимост?
— Такъв е първоначалният ми замисъл — Кенджи се взря в него и после добави: — Но, разбира се, Шигеру, това съвсем не е единствената причина.
Шигеру не порица свойското му поведение, но заяви язвително:
— Някаква връзка помежду ни от предишен живот?
— Нещо такова. Знаеш ли, аз никога не съм разговарял с Ийда. Дори не съм бил допускан до него. Получавам заповеди от неговите поддръжници. Но още първия път, когато се срещнахме, ти разговаря с мен вежливо, помоли ме за помощ и ми благодари.
— Тогава те помислих за лисичи дух… не исках да те оскърбявам.
Кенджи се засмя и продължи:
— А преди няколко дни ми даде меча си… един воин не прави това с лека ръка. Нещо повече — когато държах меча на баща ти, почувствах част от силата му. Зная, че ти си истинският му собственик… и то достойният. Трябва да си даваш сметка за името, с което се ползваш в Средната провинция, за уважението и обичта, които предизвикваш. Племето има различни идеи за честта… и все пак не искам да съм известен като онзи, който е продал Отори Шигеру на Ийда Садаму! Тъй че, да — има връзка помежду ни и причините за нея са както политически, така и лични.
Шигеру заяви някак неловко, тъй като хвалебствените думи на Кенджи го смутиха:
— Аз съм ти повече от благодарен, че ми спаси живота и че ми помогна. Надявам се, че мога да разчитам на тази помощ и занапред, но какво мога да предложа в замяна?
— Може би само приятелството си. Би било интересно — да съм приятел с воин.
А всички мои приятели са мъртви, помисли си Шигеру.
— Дали Племето би работило за мен, както сте го правили за Ийда?
— Убеден съм, че можем да стигнем до изгодно и за двете страни споразумение.
— А сега разполагаш ли с някаква информация? Ийда ще нахлуе ли в Средната провинция? Трябва ли незабавно да събера нова армия?
— Не знам много… само онова, което видях със собствените си очи в Яегахара. Тохан също понесоха тежки загуби. Отори може и да са паднали, но повлякоха със себе си своя враг. Почти със сигурност Ийда ще поиска да му бъде отстъпена голяма част от Средната провинция — Чигава, южната област, вероятно дори Ямагата… но няма да е достатъчно силен, за да нападне отново, поне известно време.
— Бяха смели — отбеляза Шигеру.
— Това никога не е било под съмнение. Нито вашата смелост. Но ако ще оцеляваш, трябва да придобиеш други качества — проницателност, подмолност и най-вече търпение.
— Най-вече подмолност — отбеляза Шигеру. — Може би ти ще ме научиш на нея.
— Може би — рече Кенджи.
Трийсет и втора глава
Щом от бойното поле взеха да пристигат вести, град Хаги потъна в траур. Хората плачеха по улиците, стичаха се в светилищата да се молят, биеха гонгове и камбани, за да събудят божествата, които бяха забравили Отори. По-смелите се въоръжаваха с тояги и ножове, а селяните прииждаха в града от околните области.
След няколко дни оцелелите от победената армия започнаха да се завръщат един по един или в малочислени групи. Между първите бе Мийоши Сатору с неговия най-голям син — четиринайсетгодишния Кахей. Мийоши бе един от най-близките съветници на Шигемори и един от учителите на Шигеру. С дълбоко прискърбие той уведоми господарката Отори за смъртта на нейния съпруг.