Акане се събуди на разсъмване. Откъм камелиите в градината се носеше шумно чуруликане на врабци; прозвуча пронизителен зов на коприварче. Настъпваше поредният топъл ден. Скоро щяха да започнат проливните дъждове. Той никога повече няма да усети слънце или дъжд, помисли си тя и скръбта отново скова сърцето й.
Стана тихо, взе кутията от мястото, на което я беше оставила до възглавницата си, и излезе на пръсти от стаята. Градината искреше, обсипана с роса; наоколо беше безлюдно и нямаше кой да я види, но тя остави ясни отпечатъци от стъпки по пътеката и тревата.
Отиде в къщата на стария свещеник, събуди го от сън и поиска от него да развали всички магии, които бе направил от нейно име. Позамаян, той се опита да я успокои, но допирът му я разстрои още повече. Обзелото я безумие й придаде нечовешки сили. Все едно обсебена от демон, тя преобърна цялата колиба, търсейки нещо, което би облекчило болката й. Взе да хвърля на пода всичките му стъкленици с отвари, разпиля изсушените корени и семена. Когато свещеникът се наведе, за да ги събере, тя грабна ножа и му преряза гърлото. Струваше й се, че убива Масахиро, който я бе насилил, и че нищо освен кръвта му не може да навлажни пресъхналите й устни. Да умира така отново и отново, през всичките си животи, прокле го тя; никога да не намери покой или спасение, децата му да го мразят и да дирят смъртта му. После опря устни в току-що изрязаната уста и взе да суче жадно.
После взе кутията с муската, която бе привързала Шигеру към нея и бе настроила съпругата му против него, отиде в светилището и се помоли за опрощение, за избавлението на всички. Плака за своята мъртва любов и сълзите избистриха съзнанието й. Не смятах да те обичам, каза му тя, но се влюбих в теб безнадеждно. Прости ми за ролята, която изиграх за смъртта ти. Солта от сълзите й се смеси в устата й с вкуса на кръв.
Притиснала кутията до гърдите си, все едно бе малко дете, тя се изкачи до ръба на кратера, пръскащ наоколо мирис на сяра, и се хвърли в ямата.
Трийсет и трета глава
Кенджи придружи Шигеру до южния бряг на реката. Пристигнаха в нощта на отлив, когато въздухът бе наситен с мирис на кал и сол. Ниско над морето бе увиснала тридневна месечина. Шигеру изпитваше известна неохота да се сбогува и му се искаше да задържи своя спътник поне още известно време. Чувстваше, че между тях наистина съществува някаква необяснима връзка и подозираше, че през следващите месеци ще има нужда от помощ, и то от онази, която можеше да предложи единствено Племето — най-вече информация.
— Къде отиваш сега? С радост бих те посрещнал като мой гост в къщата на майка ми.
— По-добре е на този етап приятелството ни да остане в тайна — отвърна Кенджи. — Имам къде да отседна в Хаги.
— Как мога да те открия? — попита Шигеру.
— Ще ти проводя човек. Ще поддържаме връзка по някакъв начин чрез твоето домакинство.
Шигеру веднага си помисли за Муто Шизука и бе обзет от опасения — дори и да получеше информация от Кенджи, как можеше да разбере дали да й се довери? Как можеше да контролира и използва Племето, след като не знаеше нищо за тях?
— Е, благодаря ти отново — за меча, за помощта.
— Владетелю Отори — Кенджи се поклони тържествено. — Грижи се за себе си — добави той вече по-свойски и се обърна, за да си тръгне.
Шигеру го изпрати с поглед и внезапно видя как фигурата му се раздвоява. Двама съвсем еднакви мъже вървяха рамо до рамо. И двамата вдигнаха ръка за сбогуване. После се сляха отново и Кенджи Лисугера изчезна.
Иска да се покаже, помисли си Шигеру. И все пак какво великолепно умение!
Шигеру отиде първо в къщата на майка си, прекосявайки реката при рибния яз, и, както винаги, си спомни за боя с камъни, когато Такеши замалко не се удави, а Мори Юта намери смъртта си в мътните води. Не искаше да се връща в крепостта като беглец. На сутринта щеше да се облече в официални одежди и да отиде там на кон, както подобава на главата на клана.