— Иди и направи нов — нареди господарката Отори. — Отнеси и на мъжа си. Той е с Ичиро, преглеждат някакви архиви. Виж дали поне веднъж не можеш да се държиш с него като истинска съпруга.
Мое изпълни онова, което й бе казано, и обзета от неприязън, отнесе поднос с чаши чай в любимата стая на Ичиро.
Вътре Шигеру беше сам и четеше някакъв свитък. Около него имаше няколко дървени кутии от пауловния и стаята миришеше на стара хартия и плесен. Беше се вглъбил в онова, което четеше, и не вдигна поглед, когато тя влезе. Мое коленичи и постави подноса на пода. Внезапно я връхлетя желание да се нахвърли върху му, да го нарани, да го накара да страда, както тя страдаше.
— Седиш там като някакъв търговец — рече тя. — Защо прекарваш толкова време вътре? Вече не си никакъв воин!
— Ще бъдеш ли по-щастлива, ако живеем разделени? — попита той след миг. — Убеден съм, че можем да направим нещо по този въпрос. И двамата сме страдали. Няма смисъл да се ненавиждаме един друг.
Неговата спокойна разсъдливост я вбеси още повече.
— И къде мога да отида? Нямам си нищо и никого! Най-добрият начин да се разделим би бил чрез смъртта. Първо твоята, а после и моята.
Все така, без да вдига поглед към нея, той каза тихо:
— Вече съм решил, че няма да сложа край на живота си. Моят баща ми нареди да живея.
Очите му се плъзгаха по колоните със знаци върху свитъка. Той разви още малко от него.
— Теб просто те е страх — заяви тя презрително. — Ти си страхливец! Ето в какво се превърна великият владетел Шигеру — в страхливец, който чете за ориз и соя като търговец, докато съпругата му поднася чай.
Неспирният дъжд, мирисът на влага и мухъл вече го бяха запратили в мрачна потиснатост, а и цял ден се съпротивляваше на яростта и отчаянието.
— Остави ме сам — нареди той с внезапно избликнал в гласа му гняв. — Махай се!
— Защо? Защото ти напомням нещо, което би предпочел да забравиш? Смъртта на хиляди по твоя вина? Загубата на две трети от Средната провинция, унищожението на собственото ми семейство, пълното ти унижение?
Яростта го заля. Той скочи на крака, готов да се втурне навън в дъжда. Тя стоеше между него и вратата. Той протегна ръце, за да я блъсне встрани, но тя се хвърли върху него и той долови мириса й на свежест след банята, аромата на копринените й коси. Мразеше я и в същото време я желаеше. Тя бе негова съпруга — трябваше да го задоволява, да му роди деца. За миг в съзнанието му проблесна споменът за първата им брачна нощ с цялото очакване и разочарование. Беше я стиснал за ръката, другата му ръка бе на врата й, усещайки уязвимите кости на върха на гръбнака. Осъзна крехкостта й, както и собствената си сила и власт, и бе връхлетян от желание да я има.
Повали я на рогозката, развърза пояса й и вдигна робата й, докато разхлабваше своята, искаше да й причини болка, изпитваше смътно желание да я накаже. Тя възкликна уплашено. Гневът изчезна така внезапно, както го бе връхлетял. Той си спомни страха и студенината й.
Замалко да я насиля, помисли си той с отвращение.
— Съжалявам — рече неловко, отдръпна се и я пусна.
Тя не направи усилие да стане, нито да се закрие, а го гледаше с изражение, което не бе виждал никога по-рано. Мое каза:
— Аз съм твоя съпруга. Това е нещо, за което не трябва да се извиняваш. Стига още да те бива.
Невероятно фина бе границата между силата на омразата и силата на любовта. Мое се бе възбудила повече от неговия гняв, отколкото от нежността му. Търсеше яростта му, а бе презирала чувствителността му. Актът между тях бе колкото на насилие, толкова и на любов. При все това в момента на своето освобождаване той почувства към нея прилив на нежност, желание да я притежава и да я закриля.
Техният брачен живот придоби свой собствен изопачен десен, изтъкан от разпокъсаните и усукани нишки на живота им. През деня Мое се държеше като примерна съпруга, тиха и почтителна към своята свекърва, работлива и усърдна. Но когато двамата с Шигеру оставаха сами, тя търсеше как да предизвика гнева му и после да му се подчини. Притегляше този гняв към себе си, както високият бор притегля светкавицата, самата тя възпламенена и наранена от неговия изблик. Той продължаваше да се движи и да живее в своята измислена действителност, през деня непрестанно си намираше работа, а през нощта учеше, често заедно с Ичиро. Ритмичното трополене на дъжда, влажният въздух, мирисът на плесен — всичко това го откъсваше от реалния свят. Понякога си мислеше, че се е превърнал в жив призрак и ще се стопи в мъглата. Гневът, който Мое събуждаше у него, съчетан с желанието и неговото удовлетворяване, обслужваше странна цел да го придържа към действителността. Беше й благодарен за това, но всякаква проява на нежност предизвикваше искреното й презрение, поради което той никога не говореше за чувствата си.