Мнозина пътуваха с лица, увити в шалове или скрити под островърхи шапки като неговата. Той вървеше, привидно вглъбен в мислите си, непроницаем като черен плащ, но внимателно оглеждаше земята, която прекосяваше, като мислено отбелязваше състоянието на оризищата, отношението към горите, нивите, откъснати от склоновете на планината, където селяните отглеждаха зеленчуци, обезопасени с огради от заострени колове срещу глигани. Беше в разгара на лятото, оризищата искряха в яркозелено, горите бяха гъсти и сенчести, огласени от пронизителното жужене на цикади, въздухът бе натежал и влажен. Освен с насекоми, гората бе изпълнена с птича песен; всяка нощ откъм дигите и водоемите се носеше квакане на жаби.
Съзнателно избягваше междуградските пътища и се движеше по стръмни и тесни пътеки, от време на време даже се губеше, но винаги държеше посока на юг, докато накрая стигна до колибата, където бе прекарал лятото с Мацуда. Беше по здрач и появата му изплаши малкото тануки, което се шмугна под верандата. Реши да пренощува в колибата. Стори му се запустяла — въздухът бе наситен с мирис на мухъл, а въглените в ситната пепел отдавна бяха изстинали. Връхлетяха го спомени — за обучението на Мацуда, за смъртта на Миура, за лисичия дух, който бе станал негов приятел и се наричаше Муто Кенджи. Изяде последните остатъци от храната, която си беше взел, и после седна в медитация на верандата, докато осеяният със звезди небесен купол бавно се носеше над него, а малкото тануки се показа и пое на нощен лов. Когато се върна призори, Шигеру също се прибра в колибата и поспа няколко часа. Събуди се освежен, с чувството за цялост, каквото не бе изпитвал от месеци, закуси с изворна вода и пое на последната част от своето пътуване.
По пладне спря да отдъхне за малко под огромния дъб, където бе видял хоо. Все още си спомняше белите пера на птицата с обагрени в червено връхчета, които така ясно се бяха запечатали в съзнанието му. Тогава Мацуда му бе говорил за смъртта, за избора на онзи път, който щеше да направи смъртта му значима… но сега продължаваше да живее, след като толкова много бяха загинали… дали бе направил правилния избор? Или с действията си бе прогонил хоо от Средната провинция и тя повече никога нямаше да се завърне?
От воините, които според твърденията на Китано бяха обградили храма, нямаше и следа — може би след подписването на договора за капитулацията те всички се бяха върнали в Ямагата с неговите многобройни странноприемници и красиви жени или бяха отишли в Цувано да се подготвят за жътвата. При все това, въпреки привидния мир и покоя в храма, ведрата дъга на покривите на фона на тъмнозелените багри на гората, пърхащите около стрехите бели гълъби с тяхното несекващо гукане, Мацуда Шинген не можа да скрие тревогата си при пристигането му. Шигеру току-що бе влязъл в главния двор и бе разменил няколко думи с един от монасите, който заравняваше дребните камъчета и метеше пътеките — по това време храмът не се охраняваше и главната порта се държеше отворена от зори до полунощ. Монахът, който го сбърка с обикновен пътник, го насочи към помещенията за гости. Едва когато Шигеру свали шапката, която носеше, и поиска да говори с игумена, той го позна и незабавно го отведе в кабинета на Мацуда. Шигеру коленичи пред възрастния човек, но Мацуда стана, отиде бързо до него и го прегърна.
— Дошъл си сам, в тези дрехи? Никак не е безопасно за теб. Сигурно си даваш сметка какъв риск си поел.
— Чувствах, че трябва да ознаменувам деня на мъртвите на това място — отвърна Шигеру. — Тази година повече от когато и да било съм длъжен да отдам почит на духа на баща ми и на всички загинали.
— Ще ти покажа къде са погребани останките на владетеля Шигемори. Но първо нека повикам брат ти. Сигурно си се затъжил за него — Мацуда плесна с ръце и когато монахът, който бе довел Шигеру, се появи отново, Мацуда го помоли да доведе Такеши.
— Той добре ли е? — попита Шигеру.
— Физически е в добро здраве… даже отлично. Но след вестта за поражението и смъртта на баща ви е много неуравновесен… гневен и непокорен. Няколко пъти заплашва, че ще избяга. Заради собствената му сигурност се опитвам да не го изпускам от очи, но постоянното надзираване го дразни.