Той си спомни притесненията си относно бъдещето на Такеши — беше се надявал да му предостави собствено владение. При настоящите обстоятелства това никога нямаше да се случи. Какво щеше да прави Такеши с остатъка от живота си?
— Да се закълна във вярност към Тохан? — повтори изумен Такеши. — Ако не ми беше брат, щях да го възприема като оскърбление! Трябва да действаме с достойнство… това е всичко, което ни е останало. По-скоро бих отнел живота си, отколкото да служа на чичовците си!
— Забранявам ти да го правиш! Още не си възрастен, длъжен си да ми се подчиняваш.
— Ти вече не си наследникът на клана! — гласът на Такеши бе язвителен, беше ясно, че иска да го засегне.
— Но все още съм твоят по-голям брат — Шигеру разбираше, че Такеши е разочарован от него, но въпреки това изпита болка.
— Владетелят Шигеру е прав — каза меко Мацуда. — Трябва да му се подчиняваш. Иска да се върнеш в Хаги заедно с него.
— Предполагам, че всичко е за предпочитане пред това да стоя тук — измърмори Такеши. — Но какво ще правя в Хаги?
— Предстои ти много работа — да продължиш обучението си, да ми помагаш. — И да научиш онова, което аз трябва да науча, помисли си Шигеру, как да бъдеш мъж.
— Утре ще се сбогуваме с нашия баща — рече той. — И веднага след празника поемаме обратно към дома.
Такеши не плака през време на кратката служба, но се подчини на Шигеру без възражения и се сбогува с Мацуда с признателност за цялото обучение и с чувство, което приличаше на искрена обич. Върнаха се по същия път, по който бе дошъл Шигеру, пеша, в семпли дрехи, през планината.
Такеши попита само веднъж:
— Така ли трябва да се държим оттук нататък?
— Трудно е — призна Шигеру. — И ще става още по-трудно. Но няма да е завинаги.
Лицето на Такеши, дни наред мрачно и унило, малко се разведри.
— Значи ще постигнем отмъщение?
Бяха сами по начин, който може би нямаше да се повтори месеци наред, или дори години. Шигеру отвърна тихо:
— Непременно. Обещавам ти. Смъртта на баща ни и поражението ни ще бъдат отмъстени. Но това означава потайност и притворство — нещо, което никой от нас не владее. Трябва да се научим как да не правим нищо.
— Но не завинаги? — попита Такеши с усмивка.
Минаха две седмици. Животът възстанови своя ритъм — както се стараеше Такеши да не остава без задължения, Шигеру установи, че и неговите дни са запълнени.
Такеши вече не тренираше в района на крепостта заедно със своите братовчеди, останалите момчета и млади мъже от клана. Обучаваше го Шигеру — на речния бряг или в гората. Мийоши Кахей и неговият брат Гемба често ги придружаваха с позволението на баща им, а мнозина младежи се промъкваха тайно, за да гледат, тъй като Шигеру, обучен от Мацуда, бе станал изкусен майстор на меча, а Такеши, изглежда, не само не му отстъпваше, а и дори го превъзхождаше.
Един ден Мори Хироки, брат на Кийошиге и последният оцелял син от семейството на Юсуке, който се занимаваше с обяздване на коне, бе сред малката тълпа на брега на реката. Преди шест години бе пратен да служи в светилището, посветено на речното божество, след битката с камъни, в която неговият най-голям брат Юта се бе удавил, а Такеши едва не бе намерил смъртта си. Беше вече четиринайсетгодишен. Приближи се до Шигеру след тренировката и го попита дали може да говори с него.
Шигеру винаги бе проявявал интерес към младежа, който бе обектът на първото му решение като възрастен. Негово бе предложението Хироки да бъде пратен в светилището да служи на речния бог — той бе посъветвал бащата на момчето да не отнема собствения си живот, а да продължи да служи на клана Отори със своите изключителни умения в отглеждането на коне. Бе наблюдавал как Хироки израства в образован и схватлив младеж, съхранил своята любов към танците и станал истински майстор.
— Баща ми иска да ви каже някои неща — рече Хироки. — Дали ще бъде възможно да го посетите?
— С удоволствие — отвърна Шигеру, чувствайки, че има много неща, които трябваше да разкаже на бащата на Кийошиге за живота и смъртта на неговия син.
Уговори се за следващия ден и потегли рано сутринта, вземайки Такеши със себе си. Ичиро бе изразил мнение, че вероятно за Такеши би било по-добре да остане и да се занимава с писане, история и философия. Брат му усъвършенстваше уменията си в бойните изкуства, но, твърде енергичен по природа, не понасяше бездействието, а и не притежаваше онази самовзискателност, която се изискваше за усърдно обучение. Както Шигеру, така и Ичиро се опитваха да му втълпят, че развиването на интелекта повишава физическите умения и че самообладанието се придобива, когато човек се отдава на онова, което не харесва, влагайки също толкова ентусиазъм, колкото и в любимите си занимания, че и повече. Такеши изслушваше всички тези съвети с едва сдържано нетърпение и често изчезваше от къщата, участвайки в битки с камъни с момчетата от града и дори в забранени боеве с мечове с някои от синовете на воините. Шигеру се разкъсваше между гнева, предизвикан от поведението на брат му, и страха, че Такеши ще бъде убит или накрая ще избяга и ще се присъедини към бандите от поставени извън закона мъже, които живееха в гората, ограбваха земеделци и пътници, като се правеха на непобедими воини, а всъщност не бяха много по-различни от най-обикновени разбойници. Полагаше всички усилия да привлече Такеши в собствения си живот и интереси.