Те не прекосиха реката при рибния яз, а минаха по каменния мост. Шигеру спря да поднесе приношения и да се помоли при гроба на зидаря, надявайки се, че неспокойният дух на Акане ще намери покой. Често мислеше за нея, гневеше й се, копнееше и скърбеше за нея поравно, докато тялото на Мое едрееше с неговото дете. Гаденето на съпругата му намаляваше с всяка изминала седмица, но тя си оставаше бледа и слаба, без да се смята коремът й, все едно растящото дете изсмукваше жизнените й сокове; с приближаване на времето, в което бебето трябваше да се появи на бял свят, физическото й неразположение се замени с психични терзания, тъй като Мое винаги бе изпитвала дълбоко вкоренен страх от раждането.
Отидоха пеша, тъй като Шигеру нямаше кон — Карасу бе умрял в битката и той все още не го бе заместил с друг. Бяха убити почти толкова коне, колкото и хора, а оцелелите бяха присвоени с радост от Тохан — сред всички загуби на Отори недостигът на коне се чувстваше най-силно и предизвикваше най-голямо негодувание.
Придружаваше ги един от малкото възрастни мъже, останали от васалите на майка му. Той вървеше няколко крачки след тях, смирен и покорен, макар че двамата с Такеши вероятно си даваха сметка, както и самият Шигеру, за шума, който се носеше пред тях — ропотът, смесица от скръб и вълнение, която извади търговците от техните складове и занаятчиите от работилниците им, за да се втренчат в него, да паднат на колене, докато минава покрай тях, а после да се изправят и да го проследят с поглед.
Резиденцията на Мори се намираше нагоре покрай потока, на неголямо разстояние от земите, които принадлежаха на майката на Шигеру, на южния бряг на река Хигашигава. В юношеските му години бе станала нещо като втори дом за Шигеру — място с неизменна тиха ведрост, въпреки пестеливостта и дисциплината в живота на Мори. Сега се натъжи, когато влезе в занемарената градина и видя запуснатите конюшни и ливади. Имаше няколко кобили със съвсем малки жребчета, там беше и старият черен кон — бащата на Карасу, — но липсваха напълно развити животни, а поотрасналите жребчета бяха само четири — понастоящем двегодишни, — две черни и две сиви с черни гриви.
Хироки ги посрещна при портата на къщата, благодари им, че са дошли и ги поведе през просторната дървена веранда към най-голямата стая, където вече седеше баща му. В нишата имаше свежи цветя, а на пода за гостите бяха поставени копринени възглавници. Отвън един възрастен човек се опитваше да възстанови реда в градината и стърженето на бамбуковото му гребло бе единственият звук, който се долавяше на фона на неспирната песен на цикадите.
Юсуке изглеждаше спокоен, но бе много отслабнал, а силните мускули по врата и раменете му се бяха стопили. Беше облечен в семпла бяла роба и сърцето на Шигеру се сви от мъка и съжаление, тъй като тази дреха означаваше, че Юсуке възнамерява да сложи край на живота си и вече е облечен за погребение.
Те си размениха дълбоки поклони и Шигеру седна на почетното място, с гръб към нишата и гледка навън към занемарената градина. Дори пущинакът, в който се бе превърнала, притежаваше известна красота — виждаше се как природата се бори да я завладее отново, семената покълваха там, където падаха, храстите избуяваха в естествената си форма, изплъзвайки се от човешката ръка. Това почетно място вече не му принадлежеше, при все това нито той, нито Юсуке знаеха как другояче да се държат един към друг.
— Съжалявам за смъртта на сина ти — рече той.
— Казаха ми, че е загинал заради предателството на Ногучи.
— Срамувам се, че трябва да го заявя — отвърна Шигеру. — Истина е.