Трийсет и шеста глава
Детето растеше, а с него и страховете на Мое. Сякаш всичко се случваше така, че да усилва тревогата й. В града се знаеше, че чичовците на Шигеру не преливат от щастие заради предстоящото раждане. Хората си шушукаха за таен заговор, целящ отравянето на майката и детето, убийството на Шигеру и Такеши, направата на магии, които да причинят смъртта на Мое. Зимата бе необичайно сурова, снеговете паднаха рано и се задържаха дори през третия месец, вятърът нахлуваше с вой откъм северозапад, донасяйки студ, мраз и нови виелици. Храната и дървата за огрев станаха оскъдни, дървените въглища — все по-трудни за осигуряване; земята бе замръзнала, твърда като камък, а тежките ледени висулки трошаха покриви и клони.
Въпреки усилията на Шигеру предишното лято реколтата бе пострадала от разгрома и неговите последици. Храната не достигаше; просяци се стичаха в града, където умираха по улиците от глад или студ. Мое не смееше да се покаже навън — сякаш смъртта бе навсякъде, дебнеща нея и детето й. Рядко се чувстваше в безопасност, освен в най-вътрешните и уединени помещения на къщата, където с нея седеше Чийо, разтриваше раменете и краката й, за да й помогне да се отпусне, и й разказваше мили приказки за малки вълшебни дечица, родени от костилки на праскови или бамбукови стебла, за да разсее страховете й.
Но накрая не успяха да я опазят нито усилията на Чийо, нито сигурността в къщата. Мое си просрочи времето — бебето бе разположено неподходящо, а родилните мъки се оказаха продължителни, но безплодни. Писъците й продължиха цял ден и цяла нощ, но преди края на следващия мразовит ден секнаха. Детето — момиченце — изобщо не проплака, а издъхна заедно с майка си и бе погребано до нея.
Кончината на младата жена, която никой не харесваше особено, хвърли цялото домакинство в дълбока скръб. Смъртта бе нещо обичайно — а жената и момиченцето — приравнени към вече претърпените загуби. При все това те предизвикаха почти безутешна скръб. Може би всички чувстваха, че детето бе обещание за нов живот, за ново начало, а сега дори тази скромна утеха им бе отнета. Вероятно дори собственото му семейство бе започнало да смята, че къщата на Отори Шигеру е прокълната.
Скръбта на Шигеру, съпроводена с угризения и съжаление, бе най-силна и безутешна. В продължение на няколко седмици той не излезе от къщата, освен за да присъства на необходимите церемонии. Не пиеше вино, ядеше съвсем малко и прекарваше часове наред в безмълвна медитация, спомняйки си всичко за своята съпруга и за изкривената любов, която бяха извлекли от своя брак. Спомни си със срам как бе желал смъртта й, бе искал да я отстрани от живота си така, както някой би плеснал комар. Тя го изпълваше с раздразнение, дори нещо повече — двамата изпитваха омраза един към друг, но си бяха легнали заедно, за да създадат детето, което я бе убило. И двамата бяха тласнати против волята си по тази пътека — бяха съпруг и съпруга, техният брак бе замислен, за да създаде законни наследници. Никой не можеше да го обвини, че е направил дете на жена си — предназначението на жената бе да дава живот.
Но това бе неговият първи сблъсък с опасностите и болките при раждане. Знаеше колко се бе страхувала от него Мое. Макар че не го пускаха в стаята, той беше наясно с нейния ужас и мъките й. Беше удивен и натъжен, че на жените им се налага да търпят подобни неща — те понасяха всички последствия от желанието на мъжете за техните тела; отиваха до края на света и донасяха оттам синове и дъщери. И често не се връщаха, а бяха извлечени, въпреки отчаяната им съпротива, в мрака, с разкъсани млади и крехки тела.
Често сънуваше своята дъщеря, веднъж съвсем ясно видя телцето й в земята — когато пролетта сгря премръзналите й ръце и нозе, от тях изникнаха бледозелени растения, подобни на папрат.
Както Акане, така и Мое му бяха дадени — той самият бе пожелал Акане и я бе получил, Мое му бе предоставена. А сега и двете бяха мъртви, едва прехвърлили двайсетте. Често мислеше за всичко, на което го бе научила Акане, щеше му се да й бе казал, че я обича, да бе оставил любовта си към нея да процъфти, вместо да я отрича; щеше му се да бе обичал съпругата си, щеше му се да му се бе отдала с желание и пламенно, заради любовта си към него. Може би ако бяха останали живи… но и двете вече ги нямаше. Никога повече нямаше да види нито едната, нито другата.
После скръбта му се усили от нарастващ копнеж. Като минаха няколко седмици, с обичайната си практичност Чийо взе да нарежда на една или на друга прислужница да остава, след като приготви постелята му, но Шигеру не можеше да се насили да ги докосне и си казваше, че повече никога няма да спи с жена.