— Не е възможно Садаму да постъпи почтено, така както не е възможно Шигеру да постъпи непочтено — рече Кенджи и се засмя, все едно бе изрекъл шега.
— Така твърдят мнозина — съгласи се Котаро, — макар и само когато не могат да бъдат чути от Тохан, тъй като не искат да си загубят езика и ушите — той също се засмя, без да откъсва поглед от лицето на Кенджи. — Но Андо отправи към мен искане, при това не особено деликатно, Шигеру да бъде премахнат до края на годината.
Преди да отговори, Кенджи подкани с жест Шизука да му напълни купичката и отпи. Тримата се намираха в задната стая в къщата на един търговец; в дъното имаше малка веранда, а зад нея — двор. Някой беше сложил саксии със свещен бамбук и сребърен лист покрай ръба на верандата, но дворът бе пълен с кутии, сандъци и кошове; до портата два товарни коня и няколко носачи чакаха търпеливо да бъдат натоварени. Отвъд зидовете се носеха звуците на пристанищния град. Ритъмът на живот в Хофу следваше ветровете и приливите. Беше пладне. Приливът и внезапната промяна в посоката на вятъра бяха довели до трескаво оживление, което замаскира продължителното мълчание на Кенджи.
Накрая той рече благо:
— Доколкото си спомням, миналата година се разбрахме, че е по-добре Ийда да бъде държан в напрежение и че Шигеру трябва да остане жив.
Шизука си даде сметка, че никога не бе виждала който и да е от двамата да си изпусне нервите. Когато се ядосаха, почваха да говорят още по-благо и нито за миг не се разделяха със своето желязно самообладание. Беше виждала и двамата да убиват със същата хладна прецизност и липса на емоции. Внезапно си представи Шигеру пронизан от остриетата на ножовете им и се удиви на болката, която изпита, както и на съвсем несвойственото за нея чувство за вина.
Вятърът затрака в паянтовите прегради.
— Източен — рече Котаро с известно раздразнение.
— Известно време ще те задържи в Хофу — отбеляза Кенджи, тъй като Котаро бе тръгнал да се прибира в Инуяма на връщане от Западната провинция. — Ще имаме време за още няколко игри — двамата мъже играеха го и подносът, върху който бяха поставени дъската и пуловете, лежеше на рогозката помежду им. — А какво те отведе в Маруяма?
— Още една изключително добре платена поръчка от владетеля Ийда — отвърна Котаро. — Не трябва да излиза извън тези стени, но нямам нищо против да ти кажа. Садаму е бесен, че западните кланове не са се присъединили към него в нападението му срещу Отори. Загубил е твърде много хора при Яегахара, за да подхваща нови атаки, но държи да накаже Сейшуу и най-вече владетелката Маруяма. Надява се, че ще я убеди да се подчини на семейството на мъжа си, както подобава на една примерна съпруга.
Той впери поглед в Шизука.
— На твоя воин му подрязаха крилата, а? Той вразуми ли се, разкайва ли се?
— Опитва се да си дава вид — отвърна Шизука. — От това му зависи животът. Но вътрешно е бесен. Негодува, че е принуден да служи на предател, и се страхува, че братята му ще заграбят властта, ако баща му се спомине, докато той е при Ногучи.
— Така му се пада! — възкликна Котаро и отново се засмя. — Не го изпускай от очи, също както миналата година, особено ако замисля и други прибързани срещи, и незабавно ни уведоми. Сега си в идеалното положение да преценяваш обстановката, че да не ми се налага да правя ново дълго и досадно пътуване — после се приведе към Кенджи и каза, снишил глас: — Нямах представа, че в Маруяма живеят толкова малко семейства на Племето, без нито един Кикута. Затова трябваше да отида лично. Загиваме ли? Защо имаме толкова малко деца?
После се обърна към Шизука и попита:
— Какво представлява синът ти? Има ли ръцете на Кикута?
Това бе първото нещо, което бе проверила още при раждането на детето, търсейки правата линия, пресичаща дланта, белег на фамилията Кикута, който самата тя бе наследила от майка си. Шизука поклати глава.
— Не, прилича на баща си.
— Това смесване на кръвта май в повечето случаи намалява уменията — отбеляза недоволно Котаро. — Затова Племето винаги е било против. И все пак жалко — има изключения, в които ги усилва. Надявах се синът ти да е едно от тях.
— Дарбите му могат да се проявят, когато поотрасне — предположи Кенджи. — Както става при Муто. Все пак във вените му тече кръв и на Муто.
— На колко стана? — попита Котаро.
— На шест месеца — отвърна Шизука.