— Добре, само не се привързвай много към него. Малките често си отиват внезапно по най-различни причини — после се усмихна и добави: — Като сина на Маруяма Наоми, който умря преди няколко дни. Беше горе-долу на същата възраст.
— Умрял е, докато си бил в Маруяма? — попита Кенджи, по-хладен от всякога.
— Садаму искаше да я сплаши. Няма по-добър начин да нанесеш удар по жена.
— Ти си убил детето й? — възкликна Шизука, без да може да се сдържи.
— „Убил“ е твърде силна дума. Не ми се наложи да правя почти нищо. Просто го погледнах в очите. Той заспа и повече не се събуди.
Тя се опита да скрие ужаса, който я прониза. Беше чувала за това умение, което притежаваха само Кикута, да причиняват внезапно безсъзнание само с поглед. Знаеше, че един възрастен човек може да се събуди, макар че обикновено намираха смъртта си, докато са в несвяст, но едно бебе щеше да е напълно беззащитно…
Котаро беше горд със себе си, тя долови в гласа му нотка на самохвалство. Внезапно изпита омраза към него — заради убийството и заради удоволствието, което му бе доставило. Ненавиждаше тези мъже, които управляваха живота на толкова хора, в това число и нейния собствен, със своята безскрупулност и жестокост. Бяха я накарали да се отърве от първото дете, което бе заченала. Сега й се стори, че долавя заплаха към сина си, напомняне, че трябва да им се подчинява. Усети, че я изпълва жестоко негодувание, дори към Кенджи, макар и никога да не бе подлагала на съмнение искрената му обич.
Тя отправи поглед към него. Лицето му бе безизразно, без сянка на изненада или неодобрение.
— Тъй че Шигеру е следващият — заяви Котаро. — Признавам, с него ще е по-трудно.
— Още не сме се споразумели за Шигеру — отвърна Кенджи. — Всъщност всички Муто имат нареждане да не участват в какъвто и да било опит за покушение над него.
Тъй като Котаро не каза нищо в отговор на думите му, Кенджи продължи:
— Шигеру е мой. Аз му спасих живота при Яегахара, освен това за всички ни той е по-полезен жив.
— Не искам да споря с теб по този въпрос — рече Котаро. — Единството между фамилиите на Племето е много по-важно от Садаму или Шигеру. Да теглим жребий. Да видим дали небесата са на негова страна.
Той загреба шепа от пуловете за го, които лежаха върху дъската, оставени там след последната игра, и ги постави в торбичката им. После я протегна към Шизука.
— Вземи си един — подкани я той.
Тя бръкна, извади един пул и го остави на рогозката помежду им. Беше бял. В продължение на няколко секунди тримата останаха безмълвни, втренчени в него.
— Избери още един такъв и е твой — рече Котаро. — Шизука, затвори си очите. Във всяка ръка ще ти сложа по един пул в различен цвят. После Кенджи ще избере.
Тя протегна стиснатите си юмруци към чичо си, като се молеше небесата да го напътстват. Кенджи потупа лявата й ръка. Тя я отвори; върху дланта й, белязана с линията на Кикута, лежеше черният пул. Неволно, нямайки доверие на Котаро, тя отвори другата си ръка. Пулът в нея беше бял.
Кенджи каза с безкрайна благост:
— Това е за първия опит. Ще го приема. Но ако се провалиш, животът на Шигеру става мой.
— Няма да се проваля — отвърна Котаро.
Трийсет и осма глава
Шигеру отново пое на път в невзрачни одежди и скрито лице, като старателно променяше външността си при всеки нов преход с надеждата да не бъде разпознат. В хода на годината новите граници бяха установени по-строго и по мостове и кръстопътища бяха поставени бариери. Отори бяха загубили цялата южна област и бяха изтласкани от източната част в тясна ивица покрай морския бряг. Шигеру обикаляше навсякъде из оцелялата територия, проучваше я до най-малки подробности, разговаряше със земеделците и имаше чувството, че те често подозират кой е, но знаят как да пазят тайната му. Осведомяваше се за организацията на живота по селата, запознаваше се със старейшините, с тяхната непоколебима готовност да се изправят срещу своите господари и да изтъкнат основанията за недоволството си.
Когато проливните дъждове сложиха край на обиколките му през шестия месец, той прекарваше дните си, старателно описвайки всичко, което бе видял и чул, като работеше до късно през нощта заедно с Ичиро.
На свечеряване, докато дъждът трополеше равномерно по покрива, капеше от стрехите и се стичаше на тънки струйки по синджирите, пълнейки новите декоративни езера в градината, при него се появи Чийо и го уведоми, че е дошъл посетител.