— Горката жена — рече Шигеру след миг мълчание. Бе удивен от нейната преданост, която го изпълни с дълбока признателност.
— Ако беше мъж, щеше да заплати с живота си за своето открито неподчинение, но тъй като е жена, Садаму не я възприема насериозно. Моето предвиждане е, че ще вземе за съпруга или самата нея, или дъщеря й, за да се сдобие с владението й.
— Но той вероятно вече е женен, на тази възраст?
— Да, така е, но има куп начини да се отървеш от една съпруга.
Шигеру не отговори; думите на Кенджи му напомниха болезнено за крехкостта на жените и за седмиците на траур заради Мое.
— Прости ми — рече Кенджи, сменяйки тона. — Не биваше да говоря така предвид обстоятелствата около теб.
— Това е действителността — отвърна Шигеру. — Ийда е майстор в сключването на бракове с политически цели. — Ще ми се и баща ми да бе тъй вещ!, помисли си той.
След като Кенджи си тръгна на другата сутрин, Шигеру отиде в стаята на Ичиро и взе нов свитък. Продължаваше да вали, макар и не тъй силно, а въздухът бе наситен с мирис на плесен и влага.
Разгъна свитъка и записа:
Муто Юзуру. Пивоварна в Хаги.
Муто Кенджи, Лисугера, производител на соеви продукти в Ямагата.
Муто Шизука, негова племенница, наложница и шпионка.
Зенко, неин син от Араи Дайичи.
Известно време се взира в тези оскъдни отрязъци от информация. После добави:
Жена от фамилията Кикута (името неизвестно).
Неин син от Отори Шигемори (името неизвестно).
Нави свитъка, мушна го в друг със сведения относно редуването на културите, и го скри на дъното на един сандък.
Трийсет и девета глава
Дъждовете спряха, дойде ред на летните горещини. Шигеру ставаше рано и прекарваше дните си из оризовите ниви, където наблюдаваше как стопаните защитават посевите от насекоми и птици. Никой не отваряше дума за обществото, което бе споменал Кенджи — „Вярност към чаплата“, — но в същото време той си даваше сметка за дълбокото разбиране на желанието му да остане анонимен. Отвъд собственото му владение никой не се обръщаше към него по име. Извън Хаги малцина го знаеха по външност, а и да го разпознаваха, никой не го показваше.
После оризовата реколта бе окосена със сърпове, зърната — отделени с млатила и сопи и изсушени върху рогозки на слънце. Малките деца го наблюдаваха постоянно, вдигайки какофония със звънци и гонгове. В зеленчуковите градини задвижваните с вода плашила срещу елени потракваха в непостоянен ритъм. Честваха Фестивала на звездната тъкачка6, а после и Празника на мъртвите. Шигеру не отиде в Тераяма, както предишната година, но вместо това посети възпоменателната служба в Дайшоин, където почиваха мнозина Отори от неговото поколение и където бяха погребани Мое и дъщеря му. Според обичая на церемонията трябваше да присъстват и чичовците му. Шигеру ги поздрави с почтителност и смирение, с ясното съзнание, че ако иска да живее, трябва да ги убеди в своята нова самоличност. Размени с тях само няколко реплики, но иначе разказа с ентусиазъм за реколтата, като говореше така, че да го чуят. Няколко дни по-късно майка му, която все още имаше връзки в женското крило на резиденцията в крепостта, разговаря с него, като се опитваше да скрие недоволството си.
— Вече те наричат Земеделеца. Не можеш ли да запазиш някакво достойнство, някакво съзнание за това кой си всъщност?
Той посрещна думите й с онази открита усмивка, която вече му ставаше втора природа.
— Земеделеца. Хубаво прозвище. Аз съм точно това… и няма от какво да се срамувам.
Господарката Отори се наплака насаме и после, когато говореше с него, все го предизвикваше. Той не й каза нищо за истинските си намерения, нито ги сподели с някой друг, макар че от време на време улавяше погледа на Ичиро, който го наблюдаваше с любопитство, и тогава се питаше докъде ли стигаха подозренията на неговия проницателен учител.
Такеши не криеше, че поведението на Шигеру го озадачава и го кара да се срамува. Прякорът „земеделеца“ се разчу. Такеши го ненавиждаше и често се замесваше в сбивания заради него… и заради други доловени оскърбления към Шигеру или към него. Намираше се във възраст, когато вихрите на настъпващата мъжественост увеличаваха десетократно присъщата му безразсъдност. Той обичаше жените и макар че за младежи на неговите години се считаше за напълно естествено да посещават домовете за удоволствия, Такеши не проявяваше и капка от характерната за Шигеру сдържаност и самоконтрол. Даже напротив — хората почнаха да шушукат, че ще стане развратен като своя чичо Масахиро.
6
Танабат, на 7 юли — според легендата небесната принцеса, изкусна тъкачка и въплъщение на сръчността (звездата Вега), се влюбва в красив млад пастир (звездата Алтаир) и като награда за трудолюбието й небесният цар и неин баща им позволява да се оженят. Но отдадена на любовта си, принцесата постепенно изоставя тъкането, а момъкът — своя добитък. Тогава разгневеният небесен цар разделя двамата, като ги оставя от двете страни на Млечния път и им позволява да се виждат само веднъж годишно. Принцесата разбира, че няма как да стигне до своя любим, и се разплаква горчиво. Спасяват я свраките, които й правят мост с разперените си криле. Легендата гласи, че ако вечерта преди 7 юли е дъждовна, свраките няма да направят мост и небесните влюбени ще трябва да чакат цяла година до следващата си среща. — Б.пр.