— Предавам се — рече той, задавен от гняв.
— Когато ме победиш, ще можеш да избираш дали да продължиш тренировките си — заяви в отговор Шигеру. — А дотогава ще ми се подчиняваш — но в същото време си каза: Не можем да продължаваме по този начин, накрая ще се избием един друг!
Кахей предложи помощта си и съпроводи Такеши до дома му. Братята не си говориха няколко дни. Майка им бе обезпокоена от синините на Такеши и не скри недоволството си от постъпката на Шигеру. Докато живееше отделно от нея, Такеши бе пооправил характера си, но сега двамата бяха отново в една къща и това, че тя угаждаше на по-малкия си син и не одобряваше поведението на по-големия, подриваше авторитета на Шигеру и подклаждаше негодуванието на Такеши. Шигеру не виждаше друго решение, освен да продължава да налага волята си, но знаеше, че ролята му на Земеделеца го бе лишила от уважението на майка му и брат му.
Няколко дни след битката, която замалко не бе станала неуправляема, на посещение пристигна Мийоши Сатору — бащата на Кахей — привидно за да попита дали Ичиро би се съгласил да обучава Кахей и Гемба. Докато разговаряха, по заобиколен път и с голяма деликатност Сатору изказа предположението, че може би Такеши желае да прекарва повече време със синовете му и дори, че би могъл да им погостува няколко седмици.
Шигеру бе раздвоен между благодарността и страха, че вероятно според Сатору усилията му да възпита своя брат се оказват неуспешни, че Такеши става неуправляем и всички в Хаги го знаят. С голяма вещина Сатору успя да създаде впечатлението, че по-големият му син Кахей би имал голяма полза както от обучението на Ичиро, така и от общуването с Такеши, което позволи на Шигеру да даде съгласието си, без да се унижава. При все това той не желаеше да прехвърля личните си проблеми на друго семейство — благодари на владетеля Мийоши за предложението и обеща да го обмисли, както и да го обсъди с майка си и с Ичиро.
Същата нощ Шигеру седеше в стаята на възрастния човек и разговаряше с него, когато погледът му падна върху една кутия, която сякаш бе добавена към сандъците със свитъци, наредени покрай стените. За негова изненада Ичиро изцяло подкрепи предложението на владетеля Мийоши; майка му заяви, че е против, но по-скоро по навик, отколкото поради някакви сериозни възражения.
— Каква е тази кутия? — попита Шигеру.
— Получи се преди няколко дни. Забравих да ти кажа. Вътре има писмо, сложено е най-отгоре. Изпраща ти я вдовицата на Отори Ейджиро. Владението е прехвърлено към Цувано. Тя и дъщерите й се връщат на запад. Това са последните писания на съпруга й преди смъртта му… Нейното желание е да останат при теб.
— Добре, ще ги прегледам.
Изглеждаше добра възможност да се откъсне от решението, което трябваше да вземе за Такеши, макар че възобнови собствените му терзания, когато се сети за семейството на Ейджиро и за щастието, в което бяха живели. Улови се, че се връща в мислите си към седмицата, която бе прекарал там, и преживява отново силното впечатление, което бе оставил у него престоят му. Това е влиянието на Маруяма, бе казал тогава Ейджиро.
Съпругата на Ейджиро бе от фамилията Сугита. Компаньонката на владетелката Маруяма — Сачие — бе нейна сестра. Мислеше за Маруяма Наоми, докато изваждаше писмото и разгръщаше свитъка. Почеркът на вдовицата бе решителен и дързък, езикът — сдържан; имаше чувството, че в тях съзира нейната смелост и скръб. Остави писмото настрана и извади следващия свитък. Когато го отвори, вътре видя малък къс хартия. Почеркът бе различен — нито на Ейджиро, нито на съпругата му — по-плавен и елегантен, а листът не бе нито писмо, нито представляваше записки по земеделие.
Беше нощта на пълнолунието в деветия месец и всички прегради бяха широко отворени, откривайки градината, окъпана в светлина. Въздухът бе неподвижен, листата не помръдваха, сенките бяха черни и дълги. В най-близкия храст объл паяк плетеше паяжина — златисти и сребърни нишки блестяха вплетени на лунната светлина. Той прочете:
Послание за него ли беше, или беше попаднало в свитъка погрешка? Владетелката Маруяма беше казала, че ще му пише по този начин. Само че не споменаваше нито за съюзи, нито за интриги, дори не се обръщаше към него по име. Нямаше нищо, което би могло да ги свърже дори при най-строга проверка. Пишеше за скръб по изгубено дете, при все това образът, който бе използвала, го накара да изпита мъчителна болка, все едно някой внезапно го бе пронизал в сърцето. Вероятно бе разбрала за неговата загуба; тя бе страдала по същия начин — той бе загубил своята съпруга и дъщеря си, тя — своя съпруг и сина си. Би могла да му напише нещо съвсем различно — думи на съболезнования, обещания за подкрепа, но тези кратки редове повече от всичко друго го накараха да повярва, че може да й има доверие и че тя ще бъде част от картината на неговото бъдеще. Помисли си за играта го — даден играч може да изглежда обграден отвсякъде, безсилен и сломен, но единствен неочакван ход би могъл да разкъса затягащия се обръч и да обърне положението. Внезапно му бе хрумнал именно такъв ход — за първи път след битката неговата търпелива настойчивост, упорита и сива, бе обагрена от едва доловима надежда.