— Дадох клетва никога повече да не убивам — отвърна Харада тихо. — Затова ви моля да ме освободите. Не мога повече да ви служа, както се очаква от един воин.
— Значи си станал един от Скритите — отбеляза Шигеру.
Спомни си как тази мисъл му бе минала през ума месеци по-рано, още преди битката. Тогава се бе запитал как ли би въздействало това върху предаността на воин като Харада.
— Бях ранен при Яегахара — поясни Харада, докосвайки празната си очна кухина. — Докато лежах почти мъртъв, имах видение. Някакво същество, обгърнато в бяла светлина, извика името ми и ми каза, че ще живея, ако служа единствено нему. Почувствах, че ми е говорил Бог. Беше цяло чудо, че Тохан не успяха да ме намерят и да ме убият, чудо, че се оправих — доказателство за истинността на видението. Поех към Маруяма и там открих Несуторо и Мари. Те ми разказаха за учението на Тайния бог и ми дадоха второ раждане по техния обичай, с вода. Приех името Томасу, както се казваше онзи човек, когото носих на гръб. Простете ми, владетелю Отори — не мога да служа едновременно на вас и на Тайния бог; никога повече няма да убивам, не ми е позволено да отнема дори собствения си живот. Ще разбера, ако решите, че трябва да ме убиете, и ще се моля Тайният бог да ви прости.
Шигеру слушаше обясненията му с нарастващо безпокойство. Очевидно Харада бе напълно искрен — преди време бе смятал, че този човек е непоклатим в предаността си. Беше абсолютно убеден, че Харада се отличава с всеотдайност и простота — не се впускаше в отвлечени фантазии и само най-дълбока убеденост можеше да го накара да предприеме тази изключителна стъпка и да помоли да бъде освободен от своята клетва за вярност. Единствено такава убеденост, граничеща с лудост, можеше да го накара да остане безучастен, докато неговият господар, главата на собствения му клан, бе нападнат и замалко не бе убит.
Сред смесицата от чувства, които го бяха завладели, имаше и смущение, и неясно чувство на срам. Собственият му васал го бе изоставил, докато две селски деца му се бяха притекли на помощ. Наистина светът му бе обърнат наопаки! Светът на Харада — също! Но как можеше този човек да живее, понасяйки това унижение? Със сигурност щеше да му направи услуга и да го освободи чрез смъртта, където можеше да си общува колкото си иска с всякакви бели светлини и тайни богове.
Сякаш прочел мислите му, Харада изпъна врат. Очите му бяха затворени; той прошепна няколко думи и Шигеру си спомни, че ги е чувал и по-рано, изречени от Несуторо в момента на смъртта на неговите деца, съпруга и приятели — молитвите, които Скритите редят, когато си отиват от този свят. Спомни си прозрението си, че кастреният храст расте по-буйно. Въпреки ожесточените усилия на Ийда да ги унищожи, Скритите продължаваха да се множат и да разпространяват учението си. Смяташе, че това е неясна вяра на потъпканите, на най-ниските слоеве в обществото, но ето че сега тя бе покълнала в един от собствените му воини.
Вече бе хванал дръжката на Джато и се канеше да го извади, но внезапно отпусна ръка.
— Имам за теб една последна задача — рече той. — Отнеси отговора ми. След като я изпълниш, считай се за освободен от всички задължения към мен. Вече не си част от клана Отори.
Изреченото му прозвуча отвратително. Никога през живота си не бе отправял тези думи към когото и да било. Харада бе останал без господар, подмятан от вълните, както се казва, по свое собствено желание.
— Има и други начини да ви служа — измърмори Харада.
— Тръгвай сега — нареди му Шигеру. — Преди още някой да е разбрал, че си тук. Сбогом.
Харада стана, изрече глухо думи на благодарност и бързо се отдалечи. За известно време тишината се завърна в светилището, ако не се смятаха плискането на вода и глухият шум от ведрото, вятърът в дъбовете и шумоленето на падащите листа. Високо запя кос. Захладня, все едно щеше да пада слана.
В далечината Шигеру долови шум от хора, които приближаваха. Момичето се появи, тичайки по хълма, последвано от баща си и повечето мъже на селото. Те носеха прътове, сопи, мотики, а на лицата им бе изписан гняв.
— Тези хора дойдоха и в селото — рече свещеникът. — Питаха за владетеля Отори. Казахме им, че не знаем нищо за него, да го потърсят в Хаги. Но те вероятно са се скрили в гората и са ви причакали там.
— Но кой би посмял да стори такова нещо? — възкликна един момък.
— Знаем кой! — отвърна друг, вдигайки сърпа си. — Трябва да отидем в Хаги и да изразим несъгласието си.
Шигеру не познаваше убитите. Те не носеха гербове върху дрехите си и когато телата бяха съблечени, нямаха татуировки или други знаци, освен белези от стари рани. В съзнанието му внезапно изникна предупреждението на Кенджи.