— Може ли да са били разбойници? — попита той свещеника. Ако тъй близо до Хаги вилнееха банди от мъже без господари, трябваше да се разправят с тях.
— Предполагам, че е възможно — отвърна мъжът. — Много воини останаха без господари и без земя след Яегахара. Но нас не са ни нападали, нито сме чували за разбойници из тези планини. Опасявам се, че са имали определена цел и това сте били вие — добави той. — Ще покажем на онези в Хаги, че в Средната провинция не търпим подобни действия.
Мъжете около него закрещяха в подкрепа на думите му и изглеждаха готови да поемат към Хаги незабавно, което предостави на Шигеру поредно основание за удивление. Без съмнение това бе резултат от рязката политическа промяна след Яегахара — и то такава, каквато той бе предвидил: вместо да се укротят след поражението, оцелелите земеделци Отори бяха станали предизвикателни; по-скоро самите те биха грабнали оръжия, отколкото безропотно да служат на Тохан.
Той успя да ги разубеди да предприемат каквито и да било действия, нареди им да погребат мъртвите и пое обратно към дома си. Когато стигна до къщата, вече бе мръкнало; беше втората нощ след пълнолуние. Въздухът бе по-сух и по-студен от предишната, а лунната светлина вече не бе златиста, а бледа и призрачна; сенките внушаваха усещане за мрака, който лежеше отвъд света на зримото. От всичките събития през изминалия ден опитът за убийство изглеждаше най-малко впечатляващият. Той дори не бе обърнал внимание на кървавите петна по дрехите си, докато Чийо не възкликна ужасена, когато се появи на вратата с лампа в ръка, за да го поздрави.
Вестта за случилото се незабавно плъзна из цялата къща, а на следващия ден, въпреки заповедите на Шигеру да се запази в тайна, се разчу и из Хаги. Слуховете се разпространяваха и усилваха царящия в града смут. Чичовците на Шигеру бяха принудени да отрекат публично всякакво участие в опита за убийство и да приемат Шигеру открито, като му засвидетелстват уважение, за да уталожат напрежението. Въпреки това вълненията продължиха през цялата есен. Като резултат собственото му положение стана малко по-сигурно, а част от наложените му ограничения отпаднаха — вече му бе позволено да пътува. Шигеру обаче продължи да се движи предрешен, наслаждавайки се на свободата и анонимността, които този начин на поведение му предоставяше.
Нямаше как да разбере кой стои зад опита за покушение, но ако вземеше предвид предупрежденията на Кенджи, явно трябваше да приеме, че е Ийда. Кенджи, помисли си той, би могъл да го потвърди, но Лисугера не се появи повече, както бе сторил през шестия месец, и макар че Шигеру възнамеряваше да му пише в Ямагата, накрая се отказа. Безпокоеше се, че явно през повечето време някой го шпионира, затова стана още по-внимателен и потаен, но отчасти се успокояваше с факта, че мъжете го бяха издебнали в собственото му владение — очевидно мястото, където се очакваше да се намира. Можеха да му устроят много по-успешна засада някъде по уединените планински пътеки към Тераяма, ако знаеха всяка негова стъпка. А и бе окуражен от подкрепата на земеделците, от съзнанието за тяхната скрита преданост към него, която лежеше под повърхността като въглищна жила, готова всеки момент да се запали, за да изкове стомана.
Той обяви намеренията си да посети имението на Ейджиро, за да се сбогува с неговата вдовица, и уговори през време на отсъствието му Такеши да гостува в резиденцията на владетеля Мийоши. Ако всичко вървеше добре, Такеши можеше да прекара при тях цялата зима.
Когато луната отново взе да се изпълва, той потегли към Мисуми. Мори Юсуке не се бе върнал от своето пътуване, но преди да замине, бе поверил останалите си коне на Шигеру и той взе най-големия жребец, който наскоро бе обязден, и го кръсти Кю. Конят бе жизнен, преливащ от енергия — нямаше как да го яздиш и да се чувстваш потиснат. Наистина, не съм създаден за отчаяние, осъзна Шигеру, признателен за възпитанието, което го бе направило тъй издръжлив. Дори седмиците, които прекара в имението на Ейджиро, макар и наситени със скръб по смъртта на бащата и синовете, както и по загубата на имота му, не го запрати обратно в черната безнадеждност, която го бе обзела след смъртта на Мое. В добре стопанисваните ниви, все тъй добре поддържани, въпреки че Ейджиро вече не бе между живите, той разпозна символа на дълготрайна почит към проницателността на този човек, а в смелостта на неговата съпруга и дъщерите му — доказателство за стойността на тяхното възпитание.