— Би ли ме наблюдавала безучастно, докато се бия с трима души?
— Не, бих се сражавала редом с теб. Аз не твърдя, че съм една от Скритите, а просто се възхищавам на част от техните убеждения и ги уважавам.
Имаха да си кажат толкова неща, да споделят един с друг и всичко, което научаваха за другия, само разпалваше желанието им. Когато страстта се уталожваше, възобновяваха разговора си и така през целия ден, докато дрезгавината постепенно угасна и настъпи нощта, която засили чувството им, че са откъснати от света, все едно се бяха пренесли в някаква омагьосана къща извън времето. Дъждът продължаваше да се лее. Двамата почти не спаха, изцяло погълнати един от друг, телом и духом, докато изтощението и страстта замъглиха всички бариери помежду им и те сякаш наистина се сляха в едно.
Когато най-накрая дъждът намаля след пладне на втория ден, тишината ги изтръгна сякаш от томителен сън и ги призова обратно в техния отделен живот, към раздяла, изпълнена с болка и радост. Сачие и Бунта се върнаха по здрач, готови да изсипят безброй извинения заради закъснението, но щом видяха, че Шигеру е още там, застинаха безмълвни. Младият мъж незабавно излезе навън да се погрижи за конете. Сачие влезе и им приготви храна. Изобщо не се бяха сетили да ядат и сега усетиха неистов глад. Беше купила яйца и зимни зеленчуци, от които направи бульон със соев пастет и извара. По-късно сготви ориз и обеща да опече оризови питки за из път. После отиде да спи в стаята, която преди това бе заемал Шигеру, като нищо в поведението или в изражението й не издаваше чувствата й, макар че очевидно бе наясно с онова, което се бе случило помежду им — самият въздух изглеждаше кадифен и наситен със страстта им.
— Няма да каже нито дума на никого — увери го владетелката Маруяма.
— А конярят?
Но всъщност това не го вълнуваше — беше благодарен, че ще прекарат още една нощ заедно, а няма да лежи треперещ в страст на крачки от нея, както преди. Пресегна се, плъзна ръце под гладките й гъсти коси и обхвана главата й с длани.
— Той е дискретен и мълчалив младеж. Сачие ще го накара да се закълне, че ще пази тайна. Аз съм в собственото си владение — мога да правя каквото пожелая! Никой няма да ме разпитва или да ме предаде!
— Но Ийда може да има шпиони навсякъде — дори любовницата на Араи работи за Племето, значи най-вероятно и за Ийда. Как да разберем на кого да имаме доверие?
— Давам си сметка за всичко това и все пак точно сега имам чувството, че никой не може да ни стори зло — прошепна тя.
Когато се изсипа в нея, почувства същото, но вече знаеше, че тази новородена страст може да означава само още по-големи опасности и за двама им.
Четирийсета глава
Шигеру измина обратния път в изтощение, при все това въодушевен, обладан от надежда и щастие — чувства, които само седмица по-рано биха му се сторили непостижими. Даваше си сметка, че в несигурността на техния изпълнен с насилие свят двамата можеха да не се видят повече, но онова, което съществуваше помежду им, бе вечно и никой не можеше да му го отнеме. Отново почувства главата й в дланите си, копринения допир на косите й, чу гласа й — вземи, пий — и видя лицето й, сияещо, засмяно.
Времето бе все така променливо, с внезапни проливни дъждове и пристъпи на вятър, който отбрулваше листата от клоните и ги навяваше на купчини в основата на дърветата. Гората стана по-открита, а оголелите клони блестяха на меката есенна светлина. На няколко пъти Шигеру зърваше на пътеката пред себе си елени, които тутакси отскачаха уплашени с потръпващи черни опашки и побягваха. Понякога през нощта във влажния въздух отекваше самотен зов на прелитащи в небето гъски. Но за него есенният вятър не редеше напеви за погинала любов, а за любов нова и страстна, любов, която нямаше да угасне до края на дните му. Не знаеше кога ще се видят отново, но сега вече бяха съюзници… повече от съюзници — бяха свързани завинаги. Чакаше следващото й послание.
Тя му прати едно писмо преди началото на зимата, което пристигна по същия начин, скрито сред други записки на Ейджиро. В края нямаше подпис и човек можеше да го помисли за препис на някакъв разказ, защото звучеше като част от история за духове, която се случва в уединен храм насред проливен дъжд — воин, омагьосан от любов, и жена призрак, която го съблазнява. Стилът й бе лек, изпълнен с хумор — той сякаш чуваше смеха на своята призрачна прелъстителка.
После старата година си отиде и настъпи новата; падна сняг и град Хаги бе откъснат от останалите части на Трите провинции. През дългите зимни месеци, когато снегът натрупа високи преспи в градината, а ледените висулки по стрехите изглеждаха като редици от бели репички — непоклатимия урожай на зимата, Шигеру често вадеше писмото и го препрочиташе, обладан от спомена за уединения храм, дъжда, гласа й, косите й.