Тя имаше предвид известната легенда за братята Сога, за тяхното отмъщение и за жената, влюбена в тях.
— Джуро Сукенари чака своето отмъщение цели осемнайсет години, нали така? И аз ще чакам толкова, ако е необходимо — прошепна Шигеру.
— Но Джуро умира… животът му угасва с росата на нивите — отвърна Наоми, цитирайки баладата, така популярна сред слепите певци. — Не мога да понеса мисълта за твоята смърт.
Той я взе в обятията си — смъртта никога не бе изглеждала тъй далечна, нито животът — тъй желан. При все това тя трепереше, а после се разрида.
Следващият ден бе душен и неимоверно жарък. Шигеру стана рано и отиде да поплува в морето. Когато се върна, не си сложи всички дрехи, а отиде полуоблечен зад храма и започна да прави упражненията, които бе усвоил от Мацуда. И духом, и телом се чувстваше изморен, малко замаян и изчерпан от утоляването на страстта. Замисли се над краткия нощен разговор помежду им. Бяха минали само две години от смъртта на баща му и от предателството при Яегахара; беше ли наистина в състояние да поддържа заблудата относно настоящия си живот още толкова години? И с каква цел? Не можеше да събере армия срещу Ийда. Никога нямаше да го срещне в битка, нито да го издебне и да се озове достатъчно близо, че да го посече. Можеше да притъпи подозренията, които Ийда имаше по отношение на него, но как щеше да се възползва от това? Дори и да бе по-вещ майстор с меча от Ийда, макар че и това бе под въпрос тази сутрин, когато бе тъй изморен и бавен, но не притежаваше нужните качества, за да го изненада, да му устрои засада…
Да го убие!
Мисълта за това го бе споходила нееднократно. Засега той само я отбелязваше, след което си налагаше да се съсредоточи върху работата си. След няколко мига усети, че някой го наблюдава. Остави се движението да го завърти и видя под дърветата Наоми.
— Къде си усвоил всичко това? — попита тя и после добави: — Ще научиш ли и мен?
Цяла сутрин се занимаваха с упражнения. Тя му показа как бяха обучавани да се бият момичетата на запад, после в пристройката намериха стари бамбукови тояги и си направиха тренировъчен бой. Силата и бързината й го изненадаха.
— Един ден ще се бием рамо до рамо — обеща му тя, когато жегата ги принуди да спрат и да се приютят на сянка. Тя дишаше тежко, кожата й лъщеше от пот. — Никога не съм позволявала на мъж да ме види така — засмя се тя. — Единствено Сугита Харуки, който ме научи да се бия с меч.
— Отива ти — рече той. — Трябва по-често да се появяваш в този вид.
Жегата продължаваше и след вечеря Наоми помоли Сачие да им разкаже някоя история за духове.
— Ще ни побият тръпки и ще се поразхладим — рече тя.
Беше в чудесно настроение и цялата сияеше, преливаща от щастие.
— Говори се, че този храм е обитаван от призраци — рече Сачие.
— Има ли такъв, който не е? — попита Шигеру, спомняйки си за Сейсенджи.
— Господарят е прав — отвърна тя с лека усмивка. — Много загадъчни неща се случват по тези уединени места — необразованите люде се страхуват от собствените си яростни мисли. Те превръщат собствените си страхове и омраза в призраци.
Нейната проницателност го впечатли. Даде си сметка, че тя е повече от онова, което бе предположил за нея първоначално. Бе толкова тиха и скромна, а той бе тъй обсебен от Наоми, че не бе забелязал нейната интелигентност, живото й въображение.
— Разкажи ни какво се е случило тук — помоли я Наоми. — Ох, вече ме побиват тръпки!
Сачие започна своя разказ с дълбок, звучен глас:
— Преди много години тези брегове били населени от зли хора, които си изкарвали прехраната, като подмамвали кораби към скалите. Убивали оцелелите от корабокрушенията и изгаряли всичко, освен онова, което взимали за себе си, тъй че да няма нито свидетели, нито следи от деянията им. Повечето от жертвите им били рибари, понякога се случвали и търговци, но една нощ в скалите се разбил кораб, който превозвал дъщерята на един владетел за годежа й в разположен на юг град. Тя била на тринайсет години. Вълните я изхвърлили на брега, когато корабът потънал и всички от свитата й се удавили. Товарът съдържал нейните дарове за годежа — коприна, злато и сребро, кутии от лаково дърво и зелкова, стъкленици с вино. Тя ги умолявала да й пощадят живота, уверявала ги, че баща й ще ги възнагради богато, ако я върнат при него, но те не й повярвали. Прерязали гърлото й, натъпкали дрехите й с камъни и хвърлили тялото й в морето. Същата нощ, докато празнували богатата си плячка, чули странни звуци откъм светилището и видели светлини. Звучали трели на флейта, хора пеели и се смеели.