— Дори в историите, разказвани от деца, срещаме човешкия копнеж за справедливост — рече Наоми.
Когато си бяха легнали предишната нощ, желанието им един за друг бе всепоглъщащо и необуздано. Тази нощ двамата бяха по-замислени, по-ясно осъзнаваха рисковете, които поемаха, безумието на своите действия.
— Страхувам се, че ще направим дете — призна Шигеру. — Не че не копнея за него…
— Не мисля, че мога да зачена тази седмица — отвърна Наоми. — Но ако се случи… — тя млъкна, неспособна да изрече гласно намеренията си, но той знаеше какво има предвид и бе завладян от тъга и гняв.
Няколко мига по-късно тя рече:
— Копнея да ти родя деца, мислех за това, докато разказваше за Фумио… сигурно много искаш да имаш син! Възможно е никога да не ни позволят да сключим брак. Чувствам, че единственото, което можем да сторим, е да се наслаждаваме на тези откраднати мигове, но те ще бъдат оскъдни, следвани от продължителни периоди на раздяла, и неизменно опасни. Сърцето ми се къса, докато го изричам, но ти трябва да се ожениш повторно, за да можеш да имаш деца.
— Единствената жена, която може да стане моя съпруга, си ти — рече той, после, осъзнавайки силата на любовта си към нея, добави: — До края на живота си няма да споделя ложе с друга.
— Един ден ти ще бъдеш мой съпруг — прошепна тя. — И аз ще ти родя деца.
Останаха в обятията си дълго, а после се любиха с плаха нежност, все едно бяха от някакъв крехък материал, който единствено грубо движение можеше да строши на парчета.
На другия ден Шигеру плува отново, а Наоми го гледа от брега.
— Така и не се научих да плувам — рече тя. — Корабите не ме вълнуват. Страдам от морска болест и предпочитам да пътувам по суша. Сигурно е ужасно да се удавиш… страх ме е от такава смърт.
Той виждаше, че я обзема печал заради неизбежната им раздяла, макар че отчаяно се опитваше да я скрие. Беше малко по-хладно, бризът се бе засилил и се придвижваше на югозапад.
— Това е вятърът, който ти трябва, за да се прибереш у дома. Но аз го мразя. Ще ми се да задуха севернякът и да те задържи тук завинаги — тя въздъхна. — А и аз трябва да се върна в града.
— Тъгуваш за дъщеря си?
— Да, много е забавна на тази възраст. Вече е четиригодишна, бърбори непрестанно и се учи да чете. Така ми се иска да можеше да я видиш!
— Ще бъде възпитана в духа на Маруяма — рече Шигеру, спомняйки си какво му бяха казали дъщерите на Ейджиро.
— Моля се никога да не се налага да бъде изпратена надалеч! — възкликна Наоми. — Най-големият ми страх е, че Ийда ще се почувства достатъчно силен, за да изиска заложници, и тогава Марико ще трябва да отиде в Инуяма.
Това бе още едно ограничение за тях. До края на деня вече и двамата бяха станали мълчаливи. Наоми бе пребледняла и изглеждаше като болна. Той възнамеряваше да се въздържа от физическа близост, но тя се хвърли към него в мига, в който останаха сами, все едно щеше да унищожи страховете си със страст, и на него не му остана друго, освен да откликне. Почти не спаха, а на разсъмване Наоми стана и се облече.
— Трябва да тръгнем рано — рече тя. — Обратният път е дълъг, а и нямам сили да се сбогувам с теб, затова потеглям незабавно.
— Кога ще можем да се видим отново? — попита той.
— Кой знае? — тя се обърна, тъй като от очите й рукнаха сълзи. — Ще уредя нещо, когато мога, когато е безопасно… Ще пиша или ще ти проводя съобщение.
Шигеру повика Сачие, която донесе чай и малко храна, а Наоми възвърна самообладанието си. Нямаше какво да си кажат, нищо не можеше да направи раздялата по-поносима. Конете бяха готови, Бунта — мълчалив както винаги, другият кон — натоварен с вързопи и кошници. Наоми се качи на кобилата, Сачие и Бунта — на техните коне, и тримата потеглиха. Само младият мъж се обърна да хвърли поглед към Шигеру.
Четирийсет и първа глава
След като остана сам, Шигеру отиде на брега и се изкъпа, хвърляйки се в студената вода, посрещайки с охота чувството на скованост, което тя предизвика, все едно можеше да вцепени и чувствата му. После се впусна да тренира яростно, като отчаяно се опитваше да възстанови самообладанието си, но не преставаше да вижда образа й, блестящите й очи, лъщящата пот по кожата й, тънкото й тяло, тръпнещо от страст, разтърсвано от ридания.
По пладне една жена от селото му донесе малко прясна печена риба от улова им предишната вечер. Той й благодари и след като похапна, отнесе обратно дървената копанка и помогна на мъжете да подготвят мрежите за предстоящия вечерен улов. Те не бяха словоохотливи, но той им каза, че ще щом капитанът на кораба се появи следобед, ще го предупреди повече да не ги напада. Хората му благодариха, но Шигеру виждаше, че те далеч не са убедени… и наистина в тези отдалечени места Терада можеше да постъпва както си иска, според собствените си закони и принципи.