Лятото се оказа горещо, с ранни и бурни тайфуни, причиняващи обичайните тревоги за урожая. Майката на Шигеру бе с разклатено здраве, което през летните месеци ту се подобряваше, ту отново се влошаваше — жегата не й понасяше и нравът й стана твърде непредсказуем.
След пълнолунието на десетия месец най-накрая започна да захладнява. Срещата с Наоми предишната година изглеждаше като плод на въображението. Шигеру почти бе загубил надежда, че повече ще получи вест от нея, когато един пратеник му донесе писмо от вдовицата на Ейджиро, в което се казваше, че тя имала разрешение за последно пътуване до някогашния си дом, за да извърши възпоменание за своя съпруг и синовете си в местния храм. Дали владетелят Шигеру не би могъл да присъства? Това би означавало много за нея и за духовете на мъртвите. Щяла да пътува със сестра си Сачие. Не очаквали отговор, но щели да бъдат там при следващото пълнолуние.
Посланието озадачи Шигеру — това означаваше ли, че тя също ще е там? При все това поводът изглеждаше официален — отидеше ли, трябваше да го стори като Отори Шигеру, не като някой неизвестен пътник. Земите на Ейджиро бяха присъединени към областта Цувано, която продължаваше да е част от Средната провинция, но нейният владетел Китано подкрепяше идеята за съюз с Тохан и не хранеше приятелски чувства към Шигеру. Дали Китано не му устройваше капан от името на Ийда Садаму?
Въпреки всичките му подозрения неясната възможност да я види означаваше, че трябва да отиде. Обърна се към чичовците си за разрешение да пътува и бе изненадан, зарадван и разтревожен в еднаква степен, когато те се съгласиха с готовност. Сложи делата си в ред, доколкото бе възможно, в случай че не се завърне, и потегли, яхнал Кю, заедно с неколцина от личните си васали, отбелязвайки мислено, че този начин на пътуване бе твърде различен от последните му пътувания с Кенджи пеша и в облекло без всякакви отличителни знаци. Сега носеше официалните одежди на владетел от клана Отори, а Джато висеше на кръста му съвсем открито.
Непоносимата жега и опустошителните тайфуни бяха станали причина за оскъдна реколта и той различи признаците на немотия по села и стопанства, видя съсипани ниви и разрушени постройки, които още не бяха възстановени. При все това времето бе приятно и меко, багрите на есента точно започваха да шарят гората, също като преди две години, когато се бе отправил на тайното пътуване, за да се срещне с владетелката Маруяма в Сейсенджи. Оттогава не бе яздил насам и неволно си даде сметка за въздействието, което появата му имаше върху хората. Те се тълпяха, за да го гледат как минава, и го следваха с погледи, в които имаше чувството, че съзира отчаян призив да не ги забравя, да не ги изоставя.
Къщата на Ейджиро си стоеше непокътната и за изненада на Шигеру, когато мина през портите, бе поздравен от Масаджи — по-малкия син на владетеля Китано.
— Баща ми държеше да поема това имение — обясни той с леко притеснен вид, все едно и той като Шигеру си спомняше деня, в който бяха посрещнати тук от самия Ейджиро, бяха се състезавали със синовете и дъщерите му — сега всички мъже от семейството бяха мъртви, а жените — в изгнание. — Владетелят Отори Ейджиро беше хубав човек — добави той. — Радваме се, че можем да осигурим подслон на съпругата му за възпоменанието и че владетелят Шигеру също ще присъства.
Шигеру сведе леко глава, но не отвърна нищо.
— Церемонията ще се извърши утре — уведоми го Масаджи. — Междувременно трябва да се възползвате от нашето гостоприемство.
По-младият мъж бе притеснен и напрегнат, даде си сметка Шигеру.
— Сигурно ще искате да се изкъпете и да се преоблечете. После ще ядем заедно със съпругата ми и с дамите… владетелката Маруяма също е тук. Нейна компаньонка е сестрата на господарката Ерико, придружава ги техният брат — владетелят Сугита.
Шигеру усети как го изпълва облекчение, съпроводено с радост и желание. Тя беше тук, щеше да я види. Кимна, но отново без да каже нищо, отчасти защото нямаше доверие на гласа си и отчасти защото виждаше, че Масаджи се напряга и плаши от неговото мълчание. Въпреки всичко, което се бе случило след последната им среща, Масаджи все още се отнасяше към него с почит и благоговение.