— Това е единственото ми желание — отвърна той. — Но няма да имаме друг шанс — ако отправим подобна молба, рискуваме да разкрием чувствата си един към друг; ако ни откажат, ще загубим и малкото, което имаме.
Тя беше вперила поглед право напред, привидно спокойна, но когато заговори, той осъзна, че самообладанието й всеки миг може да рухне.
— Ела с мен в Маруяма още сега — изрече умолително тя. — Ще се оженим там.
— Не мога да оставя брат си в Хаги — отвърна Шигеру след миг мълчание. — Това означава да го обрека на сигурна смърт. А и подобен акт ще възпламени война — не само на бойно поле като Яегахара, а навсякъде из Трите провинции, в тази мирна долина, дори в самата Маруяма — после добави с болка: — Вече загубих една ужасна битка. Не желая да започвам нова война, преди да съм сигурен, че ще я спечеля.
— Трябва да почнеш да ми обясняваш за тези култури — рече тя припряно, тъй като господарката Китано приближаваше. — Но първо бих искала да ти кажа колко съм щастлива от тази възможност да те видя, макар че ми причинява и много болка. Дори мисълта, че съм близо до теб, ме изпълва с неизразима радост.
— И аз изпитвам същото — отвърна той. — Сега и завинаги.
— Идната година ще пиша на чичовците ти — прошепна тя и после заговори, вече по-високо, за скакалците и реколтата.
На следния ден, след официално сбогуване, владетелката Маруяма и свитата й потеглиха към Киби, а Китано Масаджи съпроводи Шигеру по пътя му на север с обяснението, че има млад кон, който се нуждае от движение. Шигеру си позволи да се отдаде на мечти — как планът на Наоми ще се окаже успешен, как двамата ще сключат брак и той ще напусне Хаги, където всичко така болезнено му напомня за поражение и смърт, и ще заживее с нея в Маруяма. Отвръщаше на репликите и въпросите на Масаджи разсеяно, като едва успяваше да събере мислите си.
Почти бяха стигнали до прохода в началото на долината, когато внезапно от гората, разположена в източната част, изникна конник. Шигеру тутакси устреми ръка към меча си, последван от Масаджи; двамата дръпнаха юздите на конете си и се обърнаха към странника. Мъжът скочи от седлото, свали шлема си и заставайки на едно коляно, стори дълбок поклон.
— Владетелю Шигеру — рече той, без да изчака другите да заговорят и без официален поздрав. — Вие се върнахте. Дошли сте да ни призовете на оръжие. Чакахме ви!
Шигеру се взря в него. Чертите му се сториха познати, но не можа да се сети кой е. Беше млад, нямаше и двайсет години, с изпито ъгловато лице и искрящи, хлътнали в орбитите очи.
Сигурно е луд, помисли си Шигеру, обезумял след някаква трагична загуба. Опита се да говори благо, но твърдо.
— Не съм дошъл да призовавам на оръжие нито теб, нито когото и да било. Войната свърши — сега живеем в мир.
Масаджи извади меча си.
— Този заслужава да умре!
— Той е просто един луд — рече Шигеру. — Разбери откъде е и го върни на семейството му.
Масаджи се поколеба за миг, достатъчен за непознатия, който с целеустремената бързина на невменяемия се метна на коня си и се устреми обратно към гората. Както препускаше, викна с дрезгав глас:
— Значи онова, което всички говорят, е истина! Отори ни изоставиха при Яегахара, предават ни и сега!
После обърна коня си, понесе се в галоп между дърветата и скоро изчезна.
— Ще го догоня и ще го заловя! — възкликна Масаджи и даде заповед на хората си. — Познавате ли го, владетелю Шигеру?
— Не мисля — отвърна Шигеру.
— В тази област чак до Инуяма има мнозина мъже без господари — рече Масаджи. — Повечето стават разбойници. Баща ми се опитва да се разправи с тях. Довиждане, Шигеру. Радвам се, че имахме възможността да се видим отново. Отдавна искам да ти кажа, че не те обвинявам, задето не сложи край на живота си, както правят мнозина. Убеден съм, че си имал сериозни основания, които нямат нищо общо с липсата на смелост.
Не успя да му отвърне. Масаджи и хората му вече препускаха след лудия. Шигеру пришпори Кю в галоп нагоре по стръмната пътека към прохода с желанието да ги остави зад гърба си — и невменяемия, и някогашния приятел, да забрави думите им, които съживиха твърде болезнено чувството му за поражение и безчестие. Същата нощ, преди да заспи, той си спомни къде бе видял онзи човек. Беше в къщата на родителите на съпругата му в Кумамото. Мъжът беше от фамилията Янаги, избити до един в сражението от предателите Ногучи, целият им род бе унищожен. Почувства се разстроен и потиснат от пробуждането на всички тези чувства за вина и скръб по Мое, на съмненията му относно избрания път, на подозренията му, че смъртта от собствената му десница щеше да е по-достойният избор.