Четирийсет и трета глава
Вдовицата на Исаму бе бременна в шестия месец, когато намериха тялото на съпруга й. Докато траеше зимата, тя се бе надявала, че с идването на пролетта той ще се появи изневиделица, както бе правил и по-рано. Разочарованието и скръбта й бяха поносими само заради очевидния факт, че съпругът й бе убит, без той самият да е бил въоръжен. Покаянието и отказът от предишния му живот се оказаха искрени, преобразяването му — същинско, а не престорено. Не бе съгрешил; щяха да се срещнат в рая, както проповядваше тяхното учение, в присъствието на Тайния.
Тя се омъжи за най-стария приятел на брат си — Шимон, с когото бяха отраснали заедно и чиито надежди бяха разбити от появата на непознатия. Шимон стана баща на момчето, което се роди в седмия месец и на което дадоха разпространеното сред Скритите име Томасу.
Необичайно енергично в утробата й, детето продължи да бъде такова и след раждането си. Спеше малко, проходи на девет месеца и оттогава все гледаше да избяга в гората. Първоначално сякаш бе обречено да умре от някаква злополука — да се удави в бързея, да падне от върха на някой бор или просто да се изгуби в планината. Вторият му баща все му предричаше подобен край, докато се опитваше да го обуздава с хокане, наказания и макар и рядко — с бой. Майка му Сара се луташе между ужаса, че ще го загубят, и гордостта, с която я изпълваха неговите бързина, сръчност и обичлива природа.
Томасу беше петгодишен, когато до отдалеченото селце Мино стигна вестта за гоненията, на които бяха подложени Скритите в Източната провинция, и детството му бе помрачено от сянката на Ийда Садаму, който, според слуховете, хващал деца като него и ги убивал със собствените си ръце. Две години по-късно обаче битката при Яегахара, изглежда, отклони вниманието на владетеля Ийда от натрапниците в собственото му владение. Мълвата донесе, че загубите и от двете страни били огромни. Селяните отправиха благодарности — не за умрелите, а защото смятаха, че през следващите години воините на Ийда ще имат по-неотложни грижи от тези да претърсват затънтените гори за членове на Скритите.
Ийда стана нещо като зъл великан човекоядец, с когото майките плашеха децата си, за да слушат. И малки, и големи вярваха в тъмната му сила.
Годините се търкаляха една след друга. Скритите продължаваха своя мирен живот, като почитаха всички живи същества, споделяха своята седмична ритуална храна, говореха рядко за убежденията си и просто живееха според тях. Томасу оцеля през детството си въпреки мрачните предсказания на втория си баща. Макар и да не го показваше често, Шимон обичаше момчето почти колкото Сара и, разбира се, колкото общите им деца — двете момичета Марута и Мадарен.
Шимон и Сара не говореха за истинския баща на Томасу — странника, станал жертва на убийство, и Томасу израсна, без да чува да го споменават. Не приличаше на никого от познатите си, а притежаваше собствен облик — беше слаб, източен, с фини черти. Единствената прилика, която майка му забеляза, бе в странните линии, пресичащи дланите му — знаеше, че такива бяха и ръцете на баща му.
Не можеше да се каже, че останалите момчета от селото не харесваха Томасу. Търсеха го заради уменията му в игрите и знанията му за гората, но той все се биеше с тях.
— Какво ти се случи този път? — изплака майка му, когато един късен следобед в единайсетата си година Томасу се прибра вкъщи с рана на главата, от която капеше кръв. — Ела да те оправя.
Томасу се опитваше да отмие кръвта, която се стичаше в очите му.
— Просто се озовах на пътя на един камък — отвърна той.
— Ама защо си се бил пак?
— Не знам — отвърна той весело. — Просто ей така, беше си бой с камъни.
Сара бе намокрила едно парче стар плат и сега го притисна до слепоочието му. Той сгърчи лице в гримаса и за момент отпусна глава върху гърдите й. Обикновено се съпротивляваше на прегръдките й и гледаше да се отскубне от тях.
— Дивачето ми — рече тихо тя. — Моето малко ястребче. Какво ли ще излезе от теб?
— Другите деца дразнеха ли те? — попита Шимон. Знаеше се, че Томасу е сприхав и останалите момчета се забавляваха да го предизвикват.
— Малко. Казват, че съм имал ръце на магьосник… — Томасу огледа дългите си пръсти и дланите си, разполовени от отвесна линия. — Затова им показах как хвърля камъни един магьосник!
— Не бива да им отвръщаш — рече тихо Шимон.
— Ама те винаги почват първи! — отвърна рязко Томасу.