— Каквото и да почват, не е твоя работа да го довършиш. Остави на Тайния да те закриля.
Идеята за магьосничество безпокоеше Шимон. Той наблюдаваше момчето внимателно, нащрек за някаква видима разлика или признак за демонична обсебеност. Гледаше Томасу да е до него винаги, когато бе възможно, забраняваше му да скита сам из гората, където можеше да бъде омагьосан от странни същества, молеше се ден и нощ Тайният да го закриля не само от злините на света, но и от собствената му странна природа.
Раната заздравя, но остави белег с формата на тридневна месечина, който избледня до сребристо върху кожата му с цвят на мед.
Един ден рано напролет няколко години по-късно работеха заедно край реката — сечаха елшови фиданки, чиято кора после щяха да обелят и да използват за направата на платно. Придошла от топящите се снегове, реката се виеше около шубраците при стволовете на елшите и препускаше по камъните в коритото си с оглушителен шум, наподобяващ виковете на многолюдна тълпа. Шимон вече няколко пъти бе нахокал Томасу — момчето първо бе понечило да се втурне след едно сърне и майка му, дошли да пият вода от вира, после пък се бе зазяпало в двойка рибарчета. Шимон се наведе да събере вече окастрените фиданки, върза ги на сноп и ги понесе нагоре по склона, за да не ги отнесе водата. Беше оставил Томасу само за миг, но когато се обърна, за да погледне назад, видя своя заварен син да изчезва надолу по реката в посока към селото.
— Ах ти, непрокопсанико! — викна той напразно след него, чудейки се дали да продължи работата си, или да го догони и да го накаже. Гневът му надделя; грабна една от фиданките и хукна надолу покрай реката. — Този път ще му хвърля един хубав бой! Много сме меки с него! Това хич не му се отразява добре.
Все още нареждаше ядно под нос, когато мина завоя на реката и изведнъж видя най-малката си дъщеря Мадарен да се бори отчаяно в калните води. Вероятно бе опитала да прекоси реката по камъните, но се бе подхлъзнала в един от дълбоките вирове и сега се опитваше да се спаси, вкопчена в оголените корени по брега.
Томасу вече я бе достигнал. Малкото момиче пищеше, но Шимон почти не я чуваше от мощния рев на водата. Хвърли пръчката, която носеше, и видя как реката я отнесе за миг. Томасу едва успяваше да се задържи на мястото, където бе паднала Мадарен. Отдели пръстите й от коренището, което бе сграбчила, и тя се хвърли върху му, вкопчвайки се в него като маймунче в майка си. Той я хвана с една ръка, притисна я до рамото си и къде плувайки, къде пълзейки, успя да я изнесе на брега. Там Шимон я пое.
Сара дотича, мълвейки благодарности, че детето е невредимо, нахока Марута, задето я бе оставила без надзор, и похвали Томасу. Шимон погледна заварения си син, когато Томасу изскочи на брега и отръска водата от себе си като куче.
— Какво те накара да се втурнеш надолу? Пристигнал си точно навреме!
— Стори ми се, че я чух да ме вика — отвърна Томасу и после се навъси. — Само че няма как да… — шумът от водата ги обгърна и заглуши всички останали звуци.
— Вероятно Тайният ти е пратил предупреждение — рече Шимон с благоговение, взе ръката на момчето и изписа върху дланта му знака на Скритите.
Чувстваше, че Томасу е избран по някакъв начин, да стане предводител на Скритите може би, да поеме водачеството от Исао. Вечер започна да разговаря с него сериозно по различни духовни въпроси и да го запознава по-задълбочено с вярванията на Скритите. Въпреки че Томасу бе доста сприхав и все не можеше да си намери място, Шимон смяташе, че момчето притежава природна благост и непоносимост към жестокостта — качества, които и двамата му родители се стараеха с всички сили да поощряват и развиват.
Беше рядкост някой странник или пътник да се озове в Мино. Селцето се гушеше скрито в планината, край него не минаваха пътища, само пътеките, които прехвърляха планината или вървяха покрай реката през долината. Сега те бяха почти непроходими, обрасли и запуснати. Няколко години по-рано едно свлачище почти бе препречило пътеката през долината. От време на време някой човек преминаваше през прохода към Хиноде и се връщаше с новини и слухове. Бяха минали почти шестнайсет години, откакто странникът се бе появил и изчезнал отново; повече от четиринайсет след раждането на неговия син. Томасу бе пораснал и се бе превърнал в момък с поразителна външност. Вече никой не го дразнеше, а и той отдавна не се замесваше в сбивания. И момчета, и момичета, забеляза Шимон, го търсеха и това накара втория му баща да започне да размишлява над въпроса за брак. Даваше на Томасу все повече задачи и изискваше от него по-малко да дивее из гората, а да работи редом с мъжете от селото и да се подготвя за живота си на възрастен.