Наоми повече не можеше да сдържа нетърпението си.
— Виждала ли си владетеля Отори? — попита тя.
— Срещаме се от време на време — отвърна Шизука, — но тази година не съм била в Хаги. Предишната го видях през пролетта и през есента.
Неочаквано за самата нея, очите на Наоми плувнаха в сълзи. Тя не каза нищо, опасявайки се, че гласът й ще й изневери. Макар че извърна глава, все едно се наслаждаваше на красотата на гледката, Шизука вероятно бе забелязала болката й, тъй като продължи:
— Съжалявам, господарке, че аз го виждам, а вие не. Той не ви е забравил, мисли за вас непрестанно и с копнеж.
— Говорил е с теб за това? — възкликна Наоми, възмутена, че той споделя с нея техните тайни, обладана от жестока ревност, че тази жена може да го вижда, за разлика от нея.
— Не е необходимо. Говорим за други неща, които за всички нас е по-безопасно да не разкривам. Бяхте права, когато казахте на Араи, че владетелят Отори е търпелив. Освен това той съзнателно не показва истинската си същност пред света. Но нито за миг не забравя скритата си цел — да види Ийда мъртъв и да се ожени за вас.
Изречени от друг човек, тези думи я изпълниха с неизразимо вълнение. Тя погледна Шизука право в очите и попита:
— Дали някога ще се случи?
— Надявам се с цялото си сърце — отвърна Шизука.
— И владетелят Отори е добре? — просто искаше да продължава да произнася името му, да говори за него.
— Да. Поддържа имотите си с огромен успех, пътува много, понякога с чичо ми Кенджи. Двамата се сприятелиха. Владетелят Такеши също му е много близък и вече е изискан млад мъж. Всички се възхищават на владетеля Отори.
— Няма друг като него — рече тихо Наоми.
— И аз така мисля — съгласи се Шизука.
Известно време яздеха в мълчание, Наоми си мислеше за Шигеру. Бяха минали осем години от срещата им в Сейсенджи и шест години, откакто го бе видяла за последен път. Но на това пролетно пътуване отново се почувства като девойка, цялото й тяло бе обладано от непреодолим копнеж да почувства ласка, да се превърне в част от този тучен и плодороден пейзаж, туптящ с енергията на живота.
Накрая попита:
— Възнамеряваш ли да прекараш лятото със семейството си?
— Само момчетата — отвърна Шизука. — Аз ще се върна в Ногучи, освен ако…
— Какво? — подкани я Наоми.
Шизука не отвърна, а продължи известно време да язди в мълчание. После каза тихо:
— Всъщност какво знаете за мен?
— В писмото си владетелят Отори ми каза, че си дала клетва да му помагаш, че си от Племето и че не трябва да казвам на никого. Зная, че години наред си живяла с владетеля Араи; изглежда той много те обича.
— Тогава мога да ви кажа следното — ако Племето не ми нареди друго, тъй като понастоящем ги устройва да съм с Араи.
— Мислех, че си свободна да вземаш самостоятелни решения — рече Наоми.
— Коя жена е независима? Вие и аз, по различни причини, разполагаме с повече свобода от обичайното и пак не можем да постъпваме както би ни се искало. Мъжете са груби и безмилостни — държат се така, все едно ни обичат, но нашите чувства нямат значение за тях. Както чухте миналата нощ, съпругата на Араи току-що му е родила син. Тя знае за моето съществуване и за момчетата. Араи живее открито с мен и го прави откакто бях петнайсетгодишна, но не е признал синовете ми, макар че, изглежда, ги обича и се гордее с тях. Десет години са много време в живота на един мъж. Предполагам, че един ден ще ми се насити и ще пожелае да се отърве от мен. Нямам илюзии по отношение на света, ще го разберете. На децата им се случват злополуки… — тя се взря в лицето на Наоми: — Простете, не исках да отварям стари рани. Но не възнамерявам да оставя синовете си там, където може да им се случи нещо лошо. Освен това носят фамилията Муто — те са деца на Племето. Време им е да започнат своето обучение, както сторих и аз на тяхната възраст.