— Не — побърза да отрече тя. — Просто съвпадение.
— Значи няма защо да пращам съобщение на владетеля Шигеру?
— В никакъв случай. Не бива да прекъсвам медитацията му… а и е по-добре да не се срещаме.
Той я погледна въпросително, но не настоя.
Продължиха да разговарят за други неща — за положението в Маруяма, за дъщерята на Наоми, за красотата на пролетното време. После той се извини и тя остана сама, докато денят взе да гасне и над планините се издигна сребърният сърп на луната, съпроводен от вечерницата.
Накрая студеният въздух на нощта я принуди да се прибере. Сачие бе още по-грижовна от обичайното. Наоми усети загрижеността на своята компаньонка и изпита неистово желание да поговори с нея, но не посмя — опасяваше се, че ако се опита да разкрие болката си, ще изгуби контрол над чувствата си. Изкъпа се в горещия извор под светлината на луната и звездите, отбелязвайки мислено белотата на кожата си през парата и водата, хапна малко и си легна рано, преди луната да е преполовила пътя си на небосклона. Лежа будна през по-голямата част от нощта, мислейки за луната и за това как тялото й следва нейния цикъл. Щом луната започнеше да нараства, знаеше, че е най-способна да зачене — още една причина да не го вижда, защото зачеването на едно дете точно сега щеше да е истинско бедствие. При все това тялото й, нехаещо за всичките й страхове, копнееше за него със собствена животинска наивност.
Призори задряма, но бе събудена от настоятелния зов на врабците под стряхата, подтиквани от пролетта да се съешават и гнездят. Стана тихо и облече робата си, но недостатъчно тихо за Сачие, която се събуди и рече:
— Господарке, да ви донеса ли нещо?
— Не, ще се поразходя навън преди изгрева. После поемаме обратно към Ямагата.
— Ще дойда с вас — рече Сачие и отметна завивката си.
Наоми се чу да казва:
— Не отивам далече. Предпочитам да съм сама.
— Добре — отвърна Сачие след миг.
Аз съм обсебена, помисли си Наоми и наистина се движеше сякаш против волята си, все едно притеглена от духовете, през потъналата в роса градина и оттам нагоре в планината.
Светът никога не бе изглеждал тъй красив. Мъглата, която бе надвиснала над върховете, постепенно се разсея и утринната дрезгавина премина в златисто сияние. Възнамеряваше да поеме обратно, щом слънцето огрееше стръмния хребет на изток, но дори и след това, когато въздухът стана по-топъл, все намираше някаква причина да продължи да върви — само до следващия завой, само да се наслади на гледката към долината, докато пътеката стана равна и я изведе на малко открито пространство, където сред пролетните треви се издигаше огромен дъб.
Шигеру лежеше по гръб, подложил ръце под главата си. Първоначално тя предположи, че спи, но когато се приближи, видя, че очите му са широко отворени.
Сигурно е сън, помисли си тя. Ей сега ще се събудя, и стори онова, което би сторила в съня си — легна до него, прегърна го, положи глава на гърдите му и застина безмълвна. Усети ударите на сърцето му през плътта и костите на лицето си. Задиша в единен ритъм с него. Той се обърна леко, взе я в обятията си и зарови лице в косите й.
Болката от раздялата се стопи. Тя усети как напрежението и страховете от последните години я напускат. Единственото, за което можеше да мисли, бяха дъхът му, ударите на сърцето му, настойчивият повик и твърдостта на тялото му, съвършеното й желание за него и неговото за нея.
После си помисли: Сега ще се събудя, но картината не се промени внезапно. Въздухът върху лицето й бе топъл, в гората птиците пееха, земята под тялото й бе твърда, тревата — влажна.
Шигеру попита:
— Защо си тук?
— Пътувам за Инуяма. Почувствах, че искам да видя градините. Не знаех, че си тук — Мацуда ми каза снощи. Щях да си тръгна веднага, но тази сутрин нещо ме накара да поема насам — тя спря и потръпна. — Все едно бях омаяна. Ти си ме омагьосал.
— И аз мога да кажа същото. Снощи не можах да заспя… трябваше да се видя с Мацуда днес, преди да поема обратно към Хаги. Смятах да го направя рано и после да се върна в планинската си хижа… живях там с Мацуда, когато бях на петнайсет, бях негов ученик. Нещо ме накара да спра под това дърво. То е особено важно за мен, защото преди време тук видях хоо — свещената птица на мира и справедливостта. Надявах се да я зърна отново, но се опасявам, че докато Ийда е жив, тя няма да се появи в Трите провинции.
Споменаването на Ийда й напомни за страха, който витаеше наоколо, и все пак тук, на това място, с него, се чувстваше защитена.