— Животът ми е безнадежден — рече тя в отчаяние една вечер на Сачие и на нейната сестра Ерико. — Просто трябва да го приключа.
— Не говорете по този начин! — възкликна умолително Сачие. — Нещата ще се оправят.
— Всичко със здравето ми е наред — отвърна Наоми. — Но не мога да се освободя от този ужасен мрак, който е обгърнал душата ми — после прошепна: — Само ако можех да изкажа… какво се случи… чувствам, че ще бъда опростена. Но не мога и докато е така, никога няма да постигна покой.
Ерико и Сачие си размениха бързи погледи и Сачие рече също тъй тихо:
— Двете със сестра ми не бяхме в състояние да ви помогнем за онова, от което имахте нужда по-рано. Но може би сега ще можем да ви предложим изцеление.
— За такова страдание няма билки — рече Наоми.
— Но има човек, който може да ви помогне — заяви колебливо Ерико.
Известно време Наоми остана безмълвна. Тя бе казала на Шигеру, че е запозната с вярванията на Скритите и дори изпитва дълбоко съчувствие към тази подложена на гонения секта. Но не му беше казала… тъй като тайната не бе нейна, за да има право да я разкрие… че и Сачие, и Ерико са вярващи, че Мари — племенницата на изтезавания мъж, когото Шигеру бе спасил преди години близо до Чигава — работи в крепостта и чрез нея двете жени поддържаха връзка със Скритите из цялата Западна провинция, както и с Харада Томасу — някогашния воин на Отори, който бе станал нещо като пътуващ проповедник, след като бе служил на Несуторо като ученик и прислужник. Бе разговаряла многократно с двете сестри за тяхната съдба и в миналото неведнъж бе изпитвала копнежа да се остави също като тях на любовта и милостта на една Върховна същност, която щеше да я приеме такава, каквато е — обикновено човешко същество, нито по-добро, нито по-лошо от всяко друго. Но сега бе отнела живот, бе извършила непростим грях и не можеше да се покае, защото ако имаше избор, би сторила същото.
— Зная какво имате предвид — рече тя накрая. — Бих се обърнала към всяка духовна същност, която би ми донесла успокоение. Но аз съгреших непоправимо, като причиних смъртта на собственото си дете. Не мога да се моля открито на Просветления, нито да отида в светилището. Как тогава да се обърна към вашия бог, към Тайния, когато неговата първа заповед към вас е да не убивате?
— Той знае всичко, което таи сърцето ти. Неговата първа заповед е да го обичаме; втората — да обичаме всички люде и да прощаваме на онези, които ни мразят. Любовта е онази, която ни възпира да отнемаме нечий живот. Само той може да реши. Ние живеем в света на хората и ако се покаем, вярваме, че той ще ни разбере и ще ни прости.
— Ще прости и на вас — добави Сачие и хвана Наоми за едната ръка.
Ерико я хвана за другата и двете застинаха със сведени глави. Наоми знаеше, че сестрите се молят, и се помъчи да успокои сърцето и мислите си.
Заблуждават се, помисли си тя. Там няма нищо… а и да имаше, не бих могла да се вслушам в гласа му, защото съм владетел и трябва да управлявам със сила.
Но колкото повече потъваше в тишината, толкова по-ясно осъзнаваше някаква същност извън себе си, някакво по-всеобхватно присъствие, което се извисяваше над нея и в същото време чакаше смирено да се обърне към него. Внезапно осъзна как това може да бъде най-върховната клетва за вярност, която човек може да даде — да коленичи пред тази върховна същност и искрено да й предостави и тялото, и душата си. Беше противоположното на светската власт на военачалници като Ийда и може би единствената сила, която би могла да възпре тези мъже.
И тя се обърна и прошепна:
— Съжалявам — и усети почти недоловимо докосване, сякаш някой бе положил целителна длан върху сърцето й.
През зимата често разговаряше със Сачие и Ерико, молеше се заедно с тях и преди настъпването на новата година бе приета в общността на Скритите. Осъзна, че има много равнища на вяра и че мнозина, за които дори не бе подозирала, ги владееха. Даде си сметка за мрежата, която бяха изградили не само в западното владение, а и навсякъде в Трите провинции, макар че в земите на Тохан все още бяха подложени на гонения. Предаваше се от ухо на ухо, че самият Ийда участвал в тяхното преследване и убийствата му доставяли искрена наслада.
Наоми всячески се бе съпротивлявала на вярата. За нея едно такова решение съвсем не беше лесно. Гордостта, която изпитваше от собственото си положение и от произхода си, не й позволяваше да се приравнява с обикновените хора. Смяташе, че винаги се е държала с тях честно и справедливо, но да ги счита за равни, за нея бе неестествено и оскърбително. При все това вярата й донесе чувство за опрощение, а опрощението й донесе покой.