— Може ли да е донесъл вест от Хаги?
Вкопчени конвулсивно в нежния порцелан на купичката, пръстите й потръпваха и набраздяваха повърхността на чая с едва забележими вълнички.
— Да, доведи го незабавно — нареди тя на Мари.
Момичето се поклони, излезе и след малко се върна с Харада.
Наоми поздрави сърдечно едноокия мъж. Той изглеждаше още по-слаб и сух, все едно огънят на вярата му го стапяше отвътре.
— Владетелко Маруяма, чувствам, че трябва да отида в Хаги и да се срещна с господаря Отори.
— Какво се е случило?
— Нямам вести от владетеля Отори от месеци — отвърна той. — Доколкото знам, е добре. Но имам предчувствие, че трябва да му отнеса информация, която научих наскоро.
— Можеш ли да ми кажеш за какво става въпрос?
— Има един амбулантен търговец, който пътува от Инуяма и ходи често в Хаги. Той е един от нас и носи вести за нашите хора от изток и от Средната провинция. Преди две години за първи път отиде отвъд столицата нагоре в планината… това лято ще се върне там. Та той се изтърва, че в някакво селце имало момче, което приличало на Отори.
Тя се втренчи в него озадачена.
— Какво искаш да кажеш?
— Може да не е нищо важно. Незаконен син…?
— На владетеля Шигеру? — насили се тя да попита.
— Не, не, не казвам това. Момчето трябва да е на петнайсет или шестнайсет, почти порасло. Но от клана Отори, със сигурност — гласът му заглъхна. — Може и да преувеличавам… но мисля, че владетелят Шигеру би искал да знае.
Шизука бе коленичила безмълвно от едната страна. Сега тя се обади:
— Владетелко Маруяма, може ли да задам един въпрос на този човек?
Наоми кимна, признателна за прекъсването. Твърде голям е, за да бъде син на Шигеру, разсъждаваше тя със смесица от облекчение и разочарование. Но може би са роднини по някаква линия.
— Той забелязал ли е нещо друго? — попита Шизука с настоятелен глас. — Говори за външна прилика, без съмнение. Но видял ли е ръцете на момчето?
Харада се втренчи в нея.
— Всъщност да — той отправи поглед към Наоми. — Господарке Маруяма?
— Можеш да говориш пред нея — разреши му Наоми.
— Забелязал ги е, защото момчето е един от нас, един от Скритите — рече тихо Харада. — Но е пожелал да хване меч. Дланите му са били пресечени от отвесна линия.
— Като моите? — попита Шизука и вдигна ръце с дланите нагоре.
— Предполагам — отвърна Харада. — Търговецът харесал семейството и сега се тревожи за тях. Мнозина от нас погиват на изток.
Всички се втренчиха в ръцете на Шизука, в правите линии, които сякаш разсичаха дланите на две.
— Какво означава това? — попита Наоми.
— Означава, че трябва незабавно да замина за Хаги — отвърна Шизука. — Колкото и да е опасно, трябва веднага да уведомя владетеля Шигеру. Ти няма защо да ходиш — рече тя на Харада. — Аз трябва да замина! И аз да му съобщя това!
Наоми внезапно си помисли, че тя ще му дари това момче; появата му бе като чудо, нарочено да замести детето, което бе принудена да убие. Видя в това Божията намеса. Ето посланието, което трябваше да проводи по Шизука. Удивена и признателна, тя се изправи.
— Да, трябва да заминеш за Хаги и да уведомиш владетеля Шигеру. Тръгвай веднага!
Четирийсет и шеста глава
Шигеру прекарваше дните си в надзираване на своето имение — засаждането на сусама наистина се бе оказало успешно начинание — а вечерите си — в пресяване на информацията, която Шизука му бе предоставила за Племето. Чийо отдавна бе решила, че тя е жена от квартала на удоволствията и одобряваше появата й с цялото си сърце, като в същото време оценяваше необходимостта от това посещенията й да бъдат запазени в тайна, особено от майката на Шигеру, и се грижеше никой да не ги безпокои.
Години наред Шигеру се превъплъщаваше в различни личности, които нямаха нищо общо една с друга, и всяка от тях съществуваше тайно от останалите. Той разви вкус към измамата, целият му живот представляваше низ от преструвки, игра, в която знаеше, че участва с нюх и умения. Трагичните обстоятелства в живота му го бяха закалили — не го бяха направили по-малко състрадателен към останалите, а по-скоро към самия него, и го бяха довели до безпристрастие по отношение на собствената му същност, което му вдъхваше чувство за свобода. В природата му нямаше и следа от самосъжаление. Много хора желаеха смъртта му, но той не се поддаваше на тяхната зла воля, нито се заразяваше от тяхната омраза. Приемаше живота с цялото си сърце и се наслаждаваше на всички негови радости. Можеше да се каже, че съдбата се бе отнесла безмилостно с него, но той не се чувстваше нейна жертва. По-скоро беше признателен за живота си и за всичко, което бе научил от него. Помнеше какво му бе казал Мацуда след поражението: Ще разбереш какво те прави истински мъж.