II. НАЧИН НА ДИШАНЕ
Наближавам осемдесетте, което ще рече, че съм връстник на века. През целия си живот съм бил свързан със здание, което се издига срещу Медисън Скуеър Гардън и много прилича на огромен сив затвор — сякаш идва от „Приказка за двата града“. Това здание всъщност е болница, както знаят повечето от вас. Нарича се Хариет Уайт Мемориъл Хоспитъл. Хариет Уайт беше първата жена на баща ми и работеше като медицинска сестра по времето, когато на Шийп Медоу в Сентръл Парк още пасяха овце. Статуята на самата дама е поставена на пиедестал в двора пред сградата и ако някой от вас я е виждал, сигурно се е зачудил как жена е толкова суров и безкомпромисен вид се е занимавала с такава благородна работа. Мотото, изсечено в основата на статуята, взето от латински ръкопис, е още по-безутешно: Няма утеха без болка; ние постигаме спасение чрез страданието. Това е, харесва ли ви или не.
Роден съм в това сиво каменно здание на 20 март 1900 година. Върнах се в него като интернист през 1926-та. Двайсет и шест е точно възрастта, когато трябва да започнеш в медицината, но аз имах практика по вътрешна хирургия в края на Първата световна война: опитвах се да напъхам разкъсаните черва от отворени коремни рани и търгувах на черния пазар е морфин, който беше оцветен и понякога опасен.
Също като лекарското поколение след Втората световна война ние бяхме здравата практическа основа на хирурзите и в повечето медицински училища в периода от 1919 до 1928 година се забелязва изключително нисък процент на неуспелите. Бяхме по-стари, по-опитни, по-устойчиви. Бяхме ли и по-мъдри? Не зная… но със сигурност бяхме по-цинични. Нямаше и следа от безсмислиците, за които сте чели в популярните медицински романи, нямаше припадъци и повръщане при първата аутопсия. Но не и след Бело Уудс, където цели пълчища плъхове се събираха в пръснатите от газ стомаси на загиналите войници на ничия земя. Ние повръщахме по пътя си.
Хариет Уайт Мемориъл Хоспитъл заема голямо място в нещо, което ми се случи девет години след започване на работа там. Ето историята, която искам да ви разкажа тази вечер, господа. Това не е коледна приказка, ще речете, макар че последното й действие се развива в навечерието на Коледа. И още нещо: тъй като е наистина ужасяваща, тя сякаш изразява за мен цялата изумителна сила на прокълнатия и урочасан човешки род. Аз виждам в тази приказка чудото на нашата воля… и нейната застрашителна мрачна власт.
Самото раждане, господа, за мнозина е нещо ужасно. Днес е на мода бащите да присъстват при раждането на децата им и доколкото тази мода кара много мъже да се чувстват виновни, без да са сторили нещо лошо (много жени използват съзнателно тази вина с преднамерена жестокост) тя прилича на нещо хубаво и здравословно. И все пак, виждал съм мъже да излизат от родилното залитащи и бледи, виждал съм ги да припадат като момичета, сломени от писъци и кръв. Спомням си един баща, който се държа чудесно… но се разкрещя истерично, когато съвсем здравия му син се пръкна на бял свят. Очите на бебето бяха отворени, те създаваха впечатлението, че бебето се оглежда… после спира поглед на бащата.
Раждането е чудесно, господа, но аз никога не съм го намирал красиво, колкото и богато да е въображението. Мисля, че е много жестоко, за да е красиво. Женската утроба е като машина. Със зачеването тази машина се включва. Отначало тя просто бездейства, но с приближаването на раждането машината набира скорост. Шепота й на празен ход става постоянен шум от движението, за да се превърне най-подир в ревящ, ужасяващ грохот. С включването на машината всяка бъдеща майка разбира, че в живота й се появява препятствие. Или тя ще износи бебето и машината ще спре, или машината ще заблъска по-шумно, по-силно и по-бързо, докато избухне в кръв и болка.
Това е разказ за раждането, господа. В навечерието на това раждане ние празнуваме почти две хиляди години.
Започнах медицинската си практика през 1929 година — лоша година за започване на каквото и да било. Моят дядо ми зае малка сума, така че бях по-голям късметлия от колегите, но трябваше да оцелея през следващите четири години главно чрез знанията си.
През 1935 година нещата се пооправиха. Имах собствени пациенти и почти не вземах от „Хариет Уайт“. През април на същата година дойде нова пациентка, която ще нарека Сандра Стансфийлд — така е по-близо до истинското й име. Тя беше млада жена и твърдеше, че е на 28 години. След прегледа предположих, че е е три до пет години по-млада. Беше руса, слаба и висока за онова време — около метър и седемдесет и три. Беше красива, но в нея имаше една студенина, която я правеше непривлекателна. Чертите й бяха правилни, очите — интелигентни, а устните й бяха неподвижни като каменните устни на Хариет Уайт от статуята срещу Медисън Скуеър Гардън. Тя се записа не като Сандра Стансфийлд, а като Джейн Смит. Прегледът показа, че е бременна от два месеца. Не носеше венчална халка.