След предварителния преглед, преди още да получа резултатите от теста за бременност, моята медицинска сестра Ела Дейвидсън каза:
— Това момиче вчера — Джейн Смит? Ако това не е измислено име, сигурно никога не съм чувала нещо такова.
Съгласих се. И все пак й се възхищавах. Не се впусна в празни приказки, не закърши пръсти, не се изчерви и не пророни сълзи. Беше целеустремена и делова. Даже фалшивото име изглежда беше продиктувано от делови причини, а не от срам. Не се опита за правдоподобност да се прави на „Бети Ракълхауз“ или на „Тернайна ДеВил“. Искате да напиша името си на вашата бланка, сякаш казваше, защото такъв е редът. Ей ви го. Но вместо да вярвам в професионалната етика на непознат мъж, аз вярвам на себе си. Ако нямате нищо против.
Ела се нацупи, подхвърли „модерно момиче“ и „нагла и безочлива“, но тя беше добра жена и казваше това просто така. Знаеше не по-зле от мен, че каквато и да е моята пациентка, тя не беше някоя ниска повлекана с изпъкнали очи и кръгли пети. Не, „Джейн Смит“ беше съвсем сериозна, съвсем целенасочена млада жена. Положението беше неприятно. Наричаха го „да паднеш в боклука“, както вие, господа, навярно си спомняте; днес, изглежда, много млади жени използват боклук, за да излязат от боклука. А тя възнамеряваше да мине през трудностите с чест и достойнство.
Една седмица след първата среща тя се появи отново. Беше чудесен ден, един от първите истински дни на пролетта. Въздухът беше мек, небето в нежни млечни оттенъци на синьото, вятърът носеше аромат — топъл неопределен мирис, с който природата напомняше, че започва родилния си цикъл отново. Един такъв ден, в който ти се ще да си далеч от отговорност, седнал срещу хубава чужда жена — на Кони Айлънд, може би или някъде край Хъдзън, с кошница за пикник на карирана покривка и въпросната дама да носи голяма бяла кръгла шапка и рокля без ръкави, хубава като деня.
Роклята на „Джейн Смит“ имаше ръкави, ала беше хубава като деня; беше изискана, от бял лен, обточена с кафяво. Носеше кафяви лачени обувки, бели ръкавици и леко демодирана шапка като камбана — първият знак, че тя е далеч от богатството.
— Вие сте бременна — казах й. — Не вярвам да сте се съмнявала, нали?
Ако ще има сълзи, помислих си, сега ще се пролеят.
— Не — отговори тя съвсем хладнокръвно. Нямаше и следа от сълзи в очите й, както не се забелязваха през тоя ден дъждовни облаци на хоризонта. — Като правило съм много редовна. — Между нас настъпи пауза. — Кога мога да очаквам раждането? — попита тя с почти беззвучна въздишка. Тя звучеше така, сякаш мъж или жена се нагърбва да вдигне тежък товар.
— Ще бъде коледно бебе — казах аз. — Датата е десети декември, но може да бъде две седмици по-рано или по-късно.
— Добре. — След кратко колебание тя се хвърли в атака. — Може ли да идвам при вас? Даже и да не съм омъжена?
— Да — кимнах. — При едно условие.
Тя се намръщи и за миг заприлича в лицето на Хариет Уайт, нейното винаги си е било такова. Някои си мислят, че намръщена двайсет и три годишна жена не е чак толкова ужасна, ала тази изглеждаше точно така. Беше готова да си отиде и това, че можеше Да мине през неприятните процедури при друг лекар, не я спираше.
— И какво може да е то? — попита тя със съвършена безизразна вежливост.
Дойде и моят ред да сведа поглед пред лешниковите й очи, но аз издържах на погледа й.
— Настоявам да зная вашето истинско име. Можем да приемем заплащането в брой, ако предпочитате, и мисис Дейвидсън ще ви издава рецепти на името на Джейн Смит. Но ако трябва да минем заедно през следващите седем месеца, бих предпочел да ви наричам с името, което носите в живота.
Завърших тази абсурдно категорична малка реч и я видях да се замисля. Бях почти сигурен, че ще стане, ще ми благодари за изгубеното време и ще си отиде завинаги. Ако си тръгнеше, щях да се чувствам объркан. Тя ми харесваше. Още повече ми харесваше целенасоченият й подход към въпроса, който би превърнал деветдесет на сто от жените в глупави и недостойни лъжкини, обезумели от живия часовник в тях, толкова дълбоко засрамени от своето положение, че прилагането на реален план за излизане от него ставаше невъзможно.
Предполагам, че днес много млади хора биха сметнали такова положение за абсурдно, грозно и дори невероятно. Хората се стремят да докажат техния широк кръгозор с това, че жена без венчална халка заслужава двойно по-голяма загриженост от омъжената. Вие, господа, си спомняте времето, когато положението беше съвсем друго — съчетанието на праволинейността и двуличието правеха крайно неприятно положението на жена, попаднала „в боклука“. През онези дни омъжената бременна жена беше лъчезарна, сигурна в положението си и се гордееше да изпълни мисията, която смяташе, че бог й е отредил на земята. В очите на света и понякога в собствените си очи неомъжената бременна жена беше блудница. Такава жена, по думите на Ема Дейвидсън, беше „лека“, а по онова време „лекото“ поведение не се забравяше бързо. Такива жени заминаваха да родят децата си в други градове и населени места. Някои се тровеха и се хвърляха от високите етажи, други отиваха за аборт при мошеници или се опитваха сами да свършат тая работа. Докато работех като лекар видях как четири жени починаха от загуба на кръв с перфорирана матка; в един от случаите перфорацията беше причинена от назъбеното гърло на бутилката на доктор Пепър, която беше завързана за дръжката на метличка. Днес е трудно да повярваме, че ставаха такива неща, господа, но те ставаха. Казано по-просто, това беше най-лошото положение, в което можеше да се озове здрава млада жена.