— Да не сте радикал, доктор Маккарън? — попита тя.
— Защо мислите така? Защото съветвам бъдещите майки да се разхождат, вместо да пътуват в окадените раздрусани вагони на метрото?
— Предродилни витамини, каквито и да са… препоръчвате плуване… и дихателни упражнения! Какви дихателни упражнения?
— Това се налага по-късно. Не, не съм радикал. Далеч съм от радикализма. Само закъснявам с пет минути за следващия си пациент.
— О, извинете! — Тя стана бързо, като пъхаше дебелата брошура в чантата си.
— Няма за какво.
Тя облече лекото си палто, като ме гледаше с откритите си лешникови очи.
— Не — каза тя. — Изобщо не сте радикал. Предполагам, че сте по-скоро умерен. Това ли е точната дума?
— Тя е по-подходяща, мисля — отговорих аз. — Предпочитам тази дума. Мисис Дейвидсън ще ви даде датите за преглед. Искам да ви видя в началото на следващия месец.
— Вашата мисис Дейвидсън не ме одобрява.
— О, сигурен съм, че не е точно така. — Никога не съм бил добър лъжец и сърдечността между нас ненадейно отлетя. Не я придружих до вратата на стаята за преглед. — Мис Стансфийлд?
Тя се обърна към мен с хладен и изпитателен израз.
— Възнамерявате ли да запазите бебето?
Тя ме изгледа и се усмихна със загадъчна усмивка, позната само на бременните жени.
— О, да — произнесе и излезе.
До края на деня помогнах на два близнака, отровени с една и съща отрова, цепнах цирей, извадих метална частица от окото на заварчик и изпратих една от старите си пациентки в болницата „Уайт“ със сигурни признаци на рак. Оттогава забравих за Сандра Стансфийлд. Ела Дейвидсън ми напомни за нея с думите:
— Може и да не е чак толкова паднала.
Вдигнах поглед от личния картон на последната ми пациентка. Бях се взирал в него с отвращението, което повечето лекари изпитват, когато са съвсем безпомощни, и си помислих, че ще ми трябва гумен печат за такива картони, само че вместо СУМАТА ИЗПЛАТЕНА или ИЗЦЯЛО ПЛАТЕНО ще пише ГАРАНТИРАНА СМЪРТ. Може би с череп и кости, като на шишенцата с отрова.
— Извинете?
— Вашата Джейн Смит. Тя направи нещо необикновено след прегледа тази сутрин. — Главата и устата на мисис Дейвидсън ясно показваха, че наистина има нещо особено.
— И какво е то?
— Когато й дадох картата за прегледите, тя ми поиска сметката. Всички разходи, за раждането и престоя в болницата включително.
Наистина особено нещо. Беше 1935 година, а мис Стансфийлд изглеждаше независима жена. Беше ли материално задоволена, даже заможна? Струва ми се, не. Дрехите, обувките и ръкавиците й бяха подбрани с вкус, но тя не носеше бижута. Да не забравяме и шапката й, тази демодирана камбана.
— Направи ли й сметката? — попитах аз.
Мисис Дейвидсън ме погледна, сякаш съм си изгубил акъла.
— Разбира се, че я направих. И тя плати цялата сума. В брой. — Последното, което направи най-силно и изключително приятно впечатление на мисис Дейвидсън, изобщо не ме изненада. Това, което за нищо на света няма да направи Джейн Смит, е да напише чек. — Извади от чантата си портфейл и плати парите право на бюрото ми — продължаваше мисис Дейвидсън. — После сложи рецептата на мястото на парите, пъхна портмонето в чантата си и ми пожела приятен ден. Никак не е зле, като си помислиш за начина, по който искаме от така наречените „прилични хора“ да си платят сметките!
— Но тя не може да плати много точно за престоя в болницата, нали? — попитах аз. Съвсем дребно нещо, но това беше единственото, което можех да кажа в момента, за да изразя поразвеселеното си недоволство. — В края на краищата никой не може да каже колко ще остане тя в болницата. Или гледаш в магическия кристал, Ела?
— Същото й казах и аз, а тя ме попита колко дни средно остават след нормално раждане. Казах й шест дни. Така ли е, мистър Маккарън?
Трябваше да се съглася, че е така.
— Тогава тя каза, че ще плати за шест дни, а ако остане по-дълго, ще доплати, а ако…
— … а ако остане по-малко, няма да й върнем разликата — завърших аз с досада. Помислих си: Пустата му жена! и се засмях. — Тя е решителна, не може да й се отрече. Много решителна!
Мисис Дейвидсън също си позволи усмивка… Ако някога съм изкушаван да вярвам, че зная всичко възможно за едно от приятелските ми създания, сега, когато започвам да се вдетинявам, се опитвам да си спомня тази усмивка. Преди тоя случай можех да заложа живота си, че никога няма да видя мисис Дейвидсън, една от най-чистите жени, които съм познавал, да се усмихват дълбоко при мисълта за бременна жена без венчален пръстен.