— И направи ли го? — Лицето й беше застинало.
— Не, но детето се роди със закъснение. Възможно е това да стане при всички случаи, не твърдя обратното, за това не знаем почти нищо. Но може и тя да го е причинила.
— Ще взема предвид мнението ви. — Гласът й звучеше тихо. — Не искате да се стягам, но аз мога да поработя месец или шест седмици. Мисля, че нещо такова ми се мярна в ума. Е, благодаря ви за уплахата.
Този път я придружих до вратата. Искаше ми се да я попитам колко — много или малко — беше останало в спестовната й книжка и колко й остава до ръба на пропастта. На този въпрос тя нямаше да отговори, знаех добре това. Просто се сбогувах и пуснах шега за нейните витамини. Тя си отиде. През следващия месец открих, че мисля за нея в най-неочаквани моменти и…
На това място Йохансен прекъсна разказа на Маккарън. Те бяха стари приятели и това му даваше право да зададе въпроса, който се въртеше в главите на всеки от нас.
— Обичаше ли я, Емлин? За това ли е цялата работа, всичко това за очите и усмивката й, за откритието, че „мислиш за нея в най-неочаквани моменти“?
Мислех, че Маккарън ще се сърди за прекъсването, но той не се разсърди.
— Имаш право да питаш — каза той и млъкна, загледан в огъня. Приличаше на човек, който е задрямал. Изпука съчка, искрите се завихриха към комина и Маккарън вдигна поглед, първо към Йохансен, после към всички останали.
— Не, не я обичах. Нещата, които споменах — очите, дрехите, смеха — звучат така, както би ги видял един влюбен мъж. — Той запали лулата си със запалка във формата на стрела, като пусна пламък чак до камарата въглища. Сетне шумно затвори запалката, пъхна я в джоба на сакото си и пусна кълбо дим, което обви главата му като ароматен мехур. — Възхищавах й се, това е всичко. И възхищението ми нарастваше е всяко нейно посещение. Предполагам, че някои от вас приемат разказа ми като любовна история, белязана от обстоятелствата. Те са много далеч от истината. Нейната история стана известна през следващата половин година и когато вие, господа, я чуете, сигурно ще се съгласите, че тя не е чак толкова обикновена, както каза моята пациентка. Тя беше засмукана от огромния град като хиляди други момичета и идваше от малко градче…
… в Айова или Небраска. А може и да беше Минесота, вече не помня. Занимавала се с театър в гимназията и общината на градчето, получила добри отзиви в местното седмично издание от театралния критик, специализирал английски език в Кау и Сайлийг Джуниър Колидж. Тръгнала за Ню Йорк да направи кариера в театъра.
Тя беше практична даже в това, толкова практична, колкото са непрактични амбициите на някои други. Пристигнала в Ню Йорк, защото не вярвала в недоказаното твърдение на едно филмово списание, че всяко момиче, дошло в Холивуд, може да стане звезда, че един ден може да си пие сода в дрогерията на Шваб, а на другия да играе с Гейбъл или Макмъри. Каза ми, че дошла в Ню Йорк, защото мислела, че тук е по-лесно да пристъпи прага… и, струва ми се, защото сериозната драма я привличаше повече от говорящото кино.
Станала продавачка на парфюми в голям универсален магазин и се включила в курсовете по актьорско майсторство. Беше умно и страхотно целенасочено това момиче, волята й беше стоманена — нагоре, все по-нагоре, — но иначе си оставаше човешко същество като всички други. Беше познала самотата така, както само свежо здраво момиче от Средния Запад може да я изпита. Копнежът по родния дом не винаги е леко, носталгично, приятно чувство, макар че най-често то ни се явява в такава светлина. То може да бъде смъртоносно наточено острие, не само болест като метафора, но и в действителност; лицата, които човек среща на улицата, изглеждат не само безразлични, но и грозни… може би даже злобни. Копнежът по родния дом е истинска болест, болката на изкоренено растение.
Въпреки че можеше да предизвика възхищение, въпреки своята целеустременост, мис Стансфийлд не беше имунизирана срещу носталгията. И останалото дошло толкова естествено, че няма нужда да се обяснява. В класа по актьорско майсторство имало един младеж. Двамата излезли заедно няколко пъти. Тя не го обичала, но имала нужда от приятел. Докато разбере, че не го обича и никога не ще го обикне, станали два инцидента. Полови инциденти. Разбрала, че е бременна. Казала на младежа. Той й рекъл, че застава до нея „да направи каквото трябва“. След седмица напуснал квартирата си, без да остави някакъв адрес. Тогава тя дойде при мен.