— Ще направя необходимото — каза тя. — Аз живея в нещо, което мисис Кели без съмнение би нарекла „почтен пансион“. Собственичката е сърдечна и дружелюбна… но не беше ли и мисис Кели сърдечна и дружелюбна? Струва ми се, че сега може да ме изхвърли всеки момент и ако поискам да ми върне от предплатата или от депозита за възможни щети, който й платих при настаняването, тя ще ми се изсмее в лицето.
— Скъпа госпожице, това ще е незаконно. Има съдилища, има адвокати, които ще ви помогнат да отговорите на такова…
— Съдилищата са мъжки клуб — каза тя непоколебимо, — те няма да се отклонят от пътя си, за да помогнат на една жена в моето положение. Може да получа парите си, може и да не ги получа. Във всеки случай разходите, притеснението и… неприятностите са твърде големи за четиридесет и седем долара. Няма защо да ви ги изброявам. Това не е станало и може и да не стане. Но от сега нататък ще бъда практична.
Тя вдигна глава и очите й блеснаха.
— Харесах си една квартира във Вилидж. За всеки случай. На третия етаж, с пет долара по-евтина. — Тя извади халката от кутията. — Носех това, когато хазайката ми показа стаята. — Тя сложи халката на безименния пръст на лявата си ръка е лека гримаса на отвращение, на което я мислех за неспособна. — Ето. Сега съм мисис Стансфийлд. Мъжът ми е шофьор на камион, загинал в състезанието Питсбърг-Ню Йорк. Много печално. Но аз вече не съм малката уличница, а детето ми няма да е копеле.
Тя ме погледна и на очите й пак се появиха сълзи. Една от тях натежа и се търколи по бузата й.
— Моля ви! — казах аз със съчувствие и се протегнах през бюрото да хвана ръката й. — Не плачете, скъпа.
В дланта ми тя обърна ръката си нагоре — това беше лявата й ръка — и погледна халката. Усмихна се, а усмивката й, господа, беше горчива, злъчна, мрачна. Още една сълза се проля, само още една.
— Когато чуя циниците да казват, че дните на чудесата и магиите са отминали, доктор Маккарън, ще зная, че те се заблуждават, нали? Щом като в заложната къща можете да купите халка за два долара и тази халка моментално премахва незаконното и безпътното, какво е това, ако не магия? Евтина магия.
— Мис Стансфийлд… Сандра, ако мога… ако имаш нужда от помощ и мога да направя нещо…
Тя отдръпна ръката си. Ако бях хванал дясната й ръка, може би нямаше да го направи. Не я обичах, вече ви казах, но в тоя момент можех да я обикна, бях на крачка от влюбване в нея. Може би ако бях хванал дясната й ръка, а не другата, с венчалната халка, и ако тя ме беше оставила да подържа дланта й малко по-дълго, докато моята длан стопли нейната, може би тогава щях да се влюбя.
— Вие сте добър, почтен човек, вие направихте много за мен и моето дете… а вашият Начин на дишане е много по-добра магия от този пръстен. В края на краищата той ме спаси от затвор по обвинение за преднамерено убийство, нали?
Малко след това тя излезе и аз отидох до прозореца да погледам как върви по улицата към Пето авеню. Господи, възхищавах се от нея даже тогава! Тя беше толкова крехка, толкова млада и очевидно бременна, но в нея нямаше плахост и колебливост. Тя не бягаше по улицата, тя вървеше, сякаш имаше всички права върху тротоара.
Тя се изгуби от погледа ми и аз се обърнах към бюрото си. Снимката в рамка, която висеше на стената до лекарската диплома привлече вниманието ми. Цялата ми кожа настръхна. Най-ужасяващият страх през целия ми живот падна върху мен като мрачно було и аз усетих, че се задушавам. Това беше предварителният период, господа. Не споря дали такива неща стават или не; зная, че стават, защото това ми се случи на мен. Само веднъж, през този горещ следобед в началото на септември. Молих се на бога да не се повтори.
Снимката направи майка ми в деня, когато завърших медицинското училище. На нея аз стоя пред болницата „Уайт“ с ръце на гърба и се хиля като момче, което е получило цял ден за разходка до Палисейдс Парк. От лявата ми страна се вижда паметника на Хариет Уайт. Снимката е отрязала статуята да подбедриците, а на пиедестала ясно се чете странния безсърдечен надпис: Няма утеха без болка; ние познаваме спасението чрез страданието. Тук, в основата на статуята, изобразяваща първата жена на баща ми, точно под този надпис, Сандра Стансфийлд почина няма и четири месеца след този ден, когато дойде да роди детето си.
През тази есен тя изрази известна тревога, че може би няма да и помагам при раждането — може да съм заминал за коледните празници или да не дежуря в момента. Донякъде се страхуваше, че ще ражда при някой лекар, който ще пренебрегне желанието й да използва Начина на дишане и ще й даде газ или ще й направи блокада в гръбначния стълб.