— Не знам — каза Амелия. — Предполагам… Предполагам, че ще опитам.
След това нещата тръгнаха по-добре. Амелия се научи как да живее с къщата си, да не обръща внимание на неудобствата й. Разбираше, че някой ден тук може да стане толкова приятно, колкото във фермата им на Шапката.
Но те бяха напуснали Шапката. И щом тук стане приятно за живеене, Дърк щеше да поиска да се преместят на по-диво място…
Един ден Дърк я намери седнала до малкия си плувен басейн и безнадеждно хълцаща.
— Хей! — извика той. — Какво има?
— Нищо.
Той мрачно погали косата й.
— Кажи ми.
— Нищо, нищо.
— Кажи ми, де.
— О, то е защото положих толкова труд да създам красив дом и да ушия пердета, и да обуча роботите, и така нататък, а пък знам че…
— Какво знаеш?
— Че някой ден ти ще поискаш да се преместим и всичко ще отиде напразно — тя се изправи и се опита да се усмихне. — Извинявай, Дърк. Не трябваше да говоря така.
Дърк остана замислен. После я погледна отблизо в очите.
— Искам да те направя щастлива — каза той. — Вярваш в това, нали?
Тя кимна.
— Мисля, че доста сме се местили. Това е нашият дом. Ще останем тук.
— Наистина ли, Дърк?
— Обещавам.
Тя го прегърна силно. После изведнъж се сепна.
— Господи, сладките ми ще изгорят! — И хукна към кухнята.
Следващите седмици бяха най-щастливите, които помнеше Амелия. Сутрин програмираното им слънце изгряваше ярко и ги будеше за утринната молитва. След това те закусваха добре и започваха всекидневната работа.
Никога не им беше скучно. Някой ден Амелия и Дърк щяха да издигнат противометеоритен щит, за да подсилят атмосферния си купол. Или щяха да поправят машината за вятър, за да помогнат на пчелите си да опрашват по-добре растенията.
Привечер се любуваха на залезите си. Понякога Дърк позволяваше на селскостопанските роботи да организират нескопосани танци. Той беше строг господар, но ги разбираше. Знаеше, че малко разнообразие е добро за роботите, също както за хората.
Амелия се затъжи за Земята само веднъж. Беше, когато Дърк хвана препредаване на Великденския парад по телевизията от лунната станция. Музиката и ярките цветове накараха сърцето на Амелия да се свие. Но беше само за миг.
Първият им гост дойде след няколко месеца с един весело изрисуван космически кораб, който кацна върху грубо подравнения космодрум на Дърк. С почти двуметрови букви отстрани на кораба бе написано: „Пътуващ магазин на Потърс“. От него излезе един елегантен младеж, който помириса атмосферата, набърчи нос и се насочи към къщата.
— С какво мога да ти помогна, страннико? — попита го Дърк пред вратата.
— Добър ден, приятели. Аз съм Потър — каза младежът и протегна ръка, която Дърк не пое. — Правех обичайната си обиколка на Марс, когато чух за вас тук. Реших, че може да искате да си купите някои дреболии, с които да… Да украсите местенцето си.
— Нищо не ми трябва — каза Дърк.
Потър се ухили приятелски, но вече бе видял строгата, неукрасена къща и спартанския плувен басейн.
— Нещо за съпругата? — попита той и смигна на Амелия. — Няма да се върна скоро насам.
— Радвам се да го чуя — каза Дърк.
Но Амелия с блеснали очи поиска да разгледа всичката стока на Потър и помъкна Дърк със себе си.
Тя започна да опипва всички домакински уреди като дете, което иска да разгледа нови играчки. Оглеждаше модерните уреди за пестене на време в домакинството. Гледаше със завист към роклите — изтънчени, фини, с автоматични деколтета и подгъви — и си мислеше за своите остарели дрехи.
Но после видя роботите-артисти. С необикновено човешкия си вид и цивилизовано държане те й напомняха за дома.
— Не можем ли да си купим трупа? — попита тя Дърк.
— Че нали си имаме филми? Те не бяха лоши за баща ми и…
— Но Дърк, тези роботи играят истински пиеси!
— Тази трупа играе всички най-известни пиеси още от времето на Джордж Бърнард Шоу — каза им Потър.
Дърк изгледа недоволно красивите хуманоидни машини.
— А какво друго правят?
— Да правят ли? Те играят — каза Потър. — Боже мой, приятелю, не можеш да очакваш едно произведение на изкуството да върши селскостопанска работа, нали?
— Че защо не? — попита Дърк. — Не одобрявам глезенето на роботите. Фермерската работа е полезна за моя контролен робот и аз съм сигурен, че той е по-умен от тези палячовци.
— Вашият контролен робот не е артист — гордо заяви Потър.
Амелия толкова настояваше, че Дърк купи трупата. И докато той откарваше роботите към къщата, понеже бяха твърде нежни, за да ходят по каменистата земя, Амелия си купи една рокля.