Стивън Кинг
Начин за оцеляване
Рано или късно, този въпрос възниква пред всеки лекар. Колко страдание може да понесе един пациент? Различните изследователи отговарят по различен начин, но отговорът винаги се свежда до още един въпрос: До каква степен пациентът иска да оцелее?
26 януари
Два дни, откакто бурята ме изхвърли на брега. Днес обходих острова. Какъв ти остров. 190 крачки в най-широката си част и 267 крачки дълъг от край до край.
Доколкото разбирам, на него няма нищо за ядене.
Казвам се Ричард Пайн. Това е моят дневник. Ако ме открият, бързо ще го унищожа. Нямам проблем с кибрита. С кибрита и хероина. И от двете имам предостатъчно. Нито едното, нито другото не струва и пукнат грош тук, ха-ха. Така, че ще пиша. Поне по-бързо ще минава времето.
Ако трябва да ви разкажа цялата истина — а защо не, поне време имам в изобилие, ще трябва да призная, че при раждането си съм записан Ричард Пинцети, в Малка Италия — Ню Йорк. Исках да стана хирург. Колкото пъти го чуеше, баща ми се засмиваше и ме пращаше да му донеса още една чаша вино. Умря от рак на четиридесет и шест години. Не съжалявах.
Играх футбол в гимназията. Бях най-добрият играч, някога играл с фланелката на моето училище. Защитник. Ненавиждах футбола. Но ако си беден нещастник от предградията и искаш да продължиш в колеж, спортът е единственият ти шанс. Така че играех и получих стипендия като спортист.
И в колежа играх футбол, докато успехът ми стана достатъчно добър, за да получа пълна академична стипендия. В медицинския факултет. Баща ми умря месец и половина, преди да се дипломирам. Голям праз. Мислите, че исках да изляза на сцената, за да получа дипломата си и да видя как мазникът седи някъде в партера? Не ми трябваше и фамилията му. Влязох и в една общност. Не бе от добрите, в които човек с фамилия Пинцети не може да проникне, но така или иначе общност.
Защо пиша това? Всичко е едва ли не смешно. Не, вземам си думите обратно. Наистина е много смешно. Великият доктор Пайн, седнал на една скала по долнище от пижама и тенис-фланелка, върху остров, достатъчно малък, че можеш да се изплюеш до отсрещната му страна и описва историята на своя живот. Колко съм гладен! Няма значение, ще опиша проклетия си живот, ако искам. Поне ще мисля за нещо друго, а не за празния стомах. Както и да е.
Промених си фамилията на Пайн, още преди да постъпя в медицинския факултет. Майка ми каза, че й разбивам сърцето. Какво сърце? В деня, в който погребаха стареца, тя вече се натискаше с евреина-зарзаватчия, дето има магазин надолу по улицата. За човек, който толкова държи на фамилното име, тя доста бързо промени своето на Щайнбрунер.
Хирургията беше мечтата ми. Още от гимназията. Даже когато навивах бинтовете около ръцете си в началото на всяка игра и им слагах компреси след края. Ако си хирург, ще трябва да се грижиш за ръцете си. Някои от децата ме занасяха за това, наричаха ме шубелията. Достатъчно рискувах, като играех футбол. Но имаше начин да се справя с тях. Този, който го отнесе в моя случай бе Хауи Плоцки, тъп дебелак, с пъпчиво лице. Продавах вестници и заедно с тях приемах залагания. Имаше много начини да си докарам по нещо допълнително. Създаваш контакти, опознаваш хората, събираш информация. Когато по цял ден търчиш по улицата, обикновено се сблъскваш с всичко. Всеки глупак знае как да умре. Трудното е да се научиш как да оцелееш, ако разбирате какво искам да кажа. Така че платих на най-печения побойник в училище, Рики Браци десет долара, за да размаже устата на Хауи Плоцки. Размажи я като муха, му казах аз. Ще ти платя по долар за всеки зъб, който ми донесеш. Рико ми донесе три зъба, увити в хартиена салфетка. Бе натъртил кокалчетата на юмруците си, изпълнявайки задачата. Разбирате какво щях да си навлека на главата, ако сам се бях заел с тази работа.
В медицинския факултет, докато другите глупаци се скапваха от бачкане, за да свържат двата края и се разчекваха между сервитьорски маси, продажба на вратовръзки или миене на подове, аз продължих своя малък рекет. Футболни залагания, баскетболни залагания, полици. Поддържах добри връзки със старата махала.
За първи път влязох в сериозния бизнес, след като се установих в Ню Йорк. Работех в една от най-големите болници. Първоначално беше само бланки за рецепти. Продавах пачка от сто рецепти на някой от махалата и той подправяше имената на четиридесет или петдесет различни доктора, като използваше образци на почерка им, които също му продавах. Моят човек щеше да се навърта наоколо и да шитне празните рецепти на улицата за десет или двадесет долара. Наркоманите обожаваха такива работи.
След известно време разбрах какъв хаос е в лекарственото складче. Никой не знаеше какво влиза и излиза. Имаше хора, които се прибираха с пълни шепи стока. Но не и аз. Бях винаги внимателен. Навлякох си неприятности, чак когато станах невнимателен и ми изневери късметът. Но ще се оправя. Винаги някак се измъквам.