Това беше мръсен номер. Имах бизнес с половин дузина аптекари в Ийст Сайд, с две фирми за доставки на лекарства и поне с двадесетина лекари. Те ми препращаха пациенти и аз им се отплащах със същото. Правех операции и предписвах необходимите лекарства за възстановяване след операцията. Не всички операции бяха наложителни, но нито една не съм правил против волята на пациента ми. И съм нямал случай пациент да прочете написаното върху бланката за рецепта и да ми каже „Не искам това“. Слушайте, пациентки с цезарово сечение през 1965 или частично отстраняване на щитовидната жлеза през 1970 биха продължили да вземат болкоуспокояващи лекарства пет или десет години по-късно, ако им позволиш. Понякога така и правех. Не бях единственият. Някои пациенти можеха да си позволят този навик. Понякога някой пациент заспива трудно след незначителна операция. Или проблеми с хапчетата за отслабване. Или либриум. Всичко може да се уреди. Ха! Ако не ги вземат от мен, щяха да ги вземат от някой друг.
Обаче данъчните отиват при това говедо Ловентал. Заплашват го с пет години зад решетките и той им снася няколко имена. Сред тях не пропуснал и моето. Известно време са ме наблюдавали и когато ме спипаха, си бях заработил много повече от пет години затвор. Имаше още няколко далавери, включително с непопълнените бланки за рецепти, от които не бях се отказал до последно. Странна работа, всъщност повече не се нуждаех от тази далавера, но навикът си е навик. Трудно е да се откажеш от допълнителното масълце върху филийката.
Е, и аз имам своите връзки. Понатиснах тук-там, хвърлих неколцина на вълците. Разбира се, тези, които пуснах на ФеБеРе-то бяха истински кучи синове. За бога, гладен съм.
30 януари
Днес няма чайки. Напомня ми за плакатите, които понякога съм виждал в махалата върху празни колички в супермаркета — Днес нямаме домати. Влязох в морето до кръста с острия нож в ръка. В продължение на четири часа останах застинал в една и съща поза, докато слънцето безмилостно напичаше главата ми. На два пъти мислих, че ще припадна, но броих в обратна посока, докато премина. Не видях нито една риба. Нито едничка.
31 януари
Убих още една чайка, по същия начин, както и първата. Бях прекалено гладен, за да я изтезавам така, както исках. Изкормих я и я изядох. Извадих дреболиите, по-късно изядох и тях. Странно как след като хапнеш, ти идва сърце на място. Бях започнал да се страхувам, че губя жизнени сили. Докато лежах в сянката на голямата централна скала, ми се причуваха гласове. На баща ми. На майка ми. На бившата ми съпруга. И най-лошото, на оня едър китаец, който ми продаде хероина в Сайгон. Той фъфлеше, може би заради счупеното си чене.
— Пробфай го — гласът му идваше сякаш от гроба. — Пробфай го и си смръкни малко. Няма да забелесис колко си гладен. Много е хубафр.
Никога досега не съм вземал нищо, даже хапчета за сън.
Казах ли ви, че Ловентал се самоуби? Говедото му с говедо… Взе че се обеси в това, което му служеше за офис. Според мене, направи услуга на цивилизацията.
Исках да си върна практиката. Някой от тези, с които говорих, ми казаха, че може да стане, но ще струва доста мангизи. Трябваше да се смажат колелцата на машинката — това го разбирах, но с повече смазка, отколкото съм си представял. Имах в трезора на една банка сейф с 40 000 долара. Реших да си опитам щастието и да ги завъртя. Да ги удвоя или утроя.
Така че отидох при Рони Ханели. Бяхме играли заедно футбол в колежа и когато брат му трябваше да стажува, му помогнах да се намери място в болницата. Самият Рони следваше право, не е ли смешно? В махалата го наричахме Рони Шерифа, тъй като той беше арбитърът във всички игри и рефер в хокея. Ако не ти харесваха отсъжданията му, имаше избор — можеше да си държиш устата затворена или да отнесеш юмрука му в зъбите.
Пуерториканците го наричаха Рониталиано. В една дума — Рониталиано. Честичко му се подмазвах. И това копеле отиде в колеж, след това в юридическия факултет и с лекота взе от първо явяване изпита си за правоспособност като адвокат в съда, след това направи кантора в старата махала, точно до бара „При аквариума“. Затварям очи и си го представям как бавно преминава покрай блока с белия си Континентъл. Най-големият шибан лихвар-кожодер в града.
Знаех си, че Рони ще измисли нещо за мене.
„Работата е опасна“, каза той. „Но ти не си малък и можеш да се оправиш. А ако докараш стоката тук, ще те представя на някои хора. Един от тях е щатски конгресмен.“