Даде ми две имена. Едното на големия китаец, Хенри Ли Цу. Другият беше виетнамецът Солом Нго. Аптекар. Срещу заплащане щеше да тества продукта на китаеца. Китаецът бе завъртял няколко мръсни номера. Шегичките му включваха найлонови торби пълни с талк, с прах за пране или препарат за химическо чистене или царевично нишесте. Рони каза, че някой ден заради малките шегички на Ли Цу ще му светят маслото.
1 февруари
Появи се самолет. Прелетя точно над острова. Опитах се да се покатеря на върха на скалата и да му махна. Кракът ми се заклещи в дупка. Същата проклета дупка, в която паднах в деня, когато убих първата птица. Счупих си глезена, фрактура в ставата. Счупената кост изхрущя като пистолетен изстрел. Болката бе непоносима. Извиках от болка, замахах с ръце като луд, но паднах, ударих главата си и загубих съзнание. Дойдох на себе си едва след залез слънце. От раната на главата ми би потекла кръв. Глезенът се бе подул като автомобилна гума и докато съм лежал, зверски съм изгорял на слънцето. Ако бях останал още някой друг час на слънцето, щях да се покрия целия с мехури.
Довлякох се обратно и прекарах нощта в треперене и тотално объркване, от които ми идеше да плача. Дезинфекцирах раната на главата, която е точно над дясното ми слепоочие и я превързах, доколкото можах. Само незначителна рана на черепа и леко сътресение. Но глезенът ми бе лошо пострадал, счупването беше на две места, може би на три.
Как щях да преследвам птиците на следващия ден? Сигурно самолетът е бил изпратен, за да търси случайно оцелели от кораба „Калас“. В тъмнината и бурята, спасителната лодка би могла да бъде отнесена далеч от мястото, където корабът потъна. Едва ли щяха да се върнат по този път.
Господи, колко ме боли глезенът.
2 февруари
Направих знак върху малкия песъчлив плаж на южната страна на острова, където пристана спасителната лодка. Отне ми цял ден. От време на време се просвах под сянката, хвърляна от скалата. Въпреки това, на два пъти припадах. По мои сметки, бях загубил десет килограма, предимно от обезводняване. Но сега, от мястото, където съм седнал мога да видя буквите, чието изписване ми отне цял ден — с тъмни камъчета върху белия пясък бе изписано ПОМОЩ с букви, дълги метър и двадесет.
Ако мине още един самолет, няма да ме пропусне.
Ако има още един самолет.
Кракът ми се обажда постоянно. Все още има подутина и застрашително потъмнява около мястото на двойната фрактура. Потъмняването сякаш напредва. Превързах го здраво с парчета от ризата ми и това малко облекчи острата болка, но въпреки това тя е толкова силна, че по-скоро ще припадна, отколкото да заспя.
Започвам да си мисля, че ще ми се наложи да го ампутирам.
3 февруари
Подуването и потъмняването съвсем се влошиха. Ще почакам до утре, ако операцията стане необходима, надявам се, че ще мога да я осъществя. Имам кибрит, с който да стерилизирам острия нож, имам игла и конци от комплектното за шиене, ризата за превръзки.
Имам даже два килограма болкоуспокояващо, въпреки че не е от лекарствата, които обикновено предписвам. Но мнозина биха го приели, ако можеха да го докопат. Бъдете сигурни. Помислете си за тези стари дами със синкави коси, които биха смъркали и освежител за въздуха „Глейд“, ако са сигурни, че ще им даде възможност да изпитат блаженството. Повярвайте ми!
4 февруари
Реших да ампутирам крака си. Не съм вкусил нищо от четири дни. Ако почакам още, рискувам да припадна от болка, шок и глад посред операцията и кръвта ми да изтече. Колкото и да съм обречен, искам да живея. Спомням си какво казваше професор Мокридж в курса по основи на анатомията. Старият Моки, както го наричахме. Рано или късно, един въпрос възниква пред всеки лекар: Колко страдание може да понесе пациентът? И той забиваше показалката в картата на човешкото тяло и сочеше дроба, бъбреците, сърцето, далака, вътрешностите. В основата си, господа, отговорът е винаги друг въпрос: До каква степен пациентът иска да оцелее? Мисля, че ще издържа. Уверен съм в това.
Предполагам, че сега пиша с намерение да отложа неизбежното, но се сетих, че не съм завършил историята за митарствата, довели ме дотук. По-добре да завърша тази част на повествованието ми, в случай че операцията ми е неуспешна. Ще отнеме само няколко минути и се надявам, че ще имам достатъчно дневна светлина за операцията, тъй като според часовника ми Пулсар, часът е само девет и девет сутринта. Ха!
Отлетях до Сайгон като турист. Не ви ли звучи странно? На мене не. Все още има хиляди туристи, които посещават тази страна, въпреки войната на Никсън. Има хора, които искат да видят бой на петли или блъскане на коли.