— Да вървим — изрече тя внезапно.
Отново тръгнаха през леса, мълчаливи и замислени. Тя усещаше, че й се завива свят при спомена за женските гласове, за тяхната първична сила и жажда. Яките им фигури стояха като живи пред очите й. Тая, която носеше ведро с вода от реката. Тая, която се кискаше. Тая, която гонеше две деца през поляната. Тая, която клекна край един храст и вдигна грубите поли на роклята си.
— Баян, вашите жени са много силни…
Той кимна спокойно:
— Да, вярно е… Баща ми каза веднъж, че в жените е нашата сила. Те умеят да раждат… И раждат все хубави и здрави деца… Той каза, че никой не може да изтреби нашите племена… Жените ни винаги раждат.
— Ти не се ли страхуваш малко от тях? — запита Ина внезапно.
— Да се страхувам ли?
— Те са по-силни от вас… Те биха презрели мъж от моето време.
Той се усмихна:
— Не вярвам… Те не обичат груби мъже… И не винаги изглеждат такива… Поне девойките. Когато ги наближи момък, те приличат на гълъбици, толкова са плачи и кротки…
— Преструват се — заяви Ина враждебно.
Върнаха се мълчаливо в хижата. Вечерта, както винаги, тя седна на еленовата кожа край вратата, подпря с юмруче малката си брадичка. Баян разказваше своите приказки. Беше нощ като всички, много по-синя от нощите в нейния свят, много по-тиха, макар че щурците цвъртяха упоително и глухо се обаждаха нощните птици. Тя слушаше разсеяно. Усещаше тая нощ с цялата си душа любовта около себе си — светулките, които се търсеха в мрака със сините си фенерчета, щурците, които се мамеха с песните си, птиците, които отмалели се зовяха. Никой не спеше в тая нощ, всички се търсеха. Тя почти загуби тънката нишка на приказката. И внезапно се обади:
— Баян, вашите приказки не са измислени от жени, както ти казваш… Вашите приказки са измислени от мъже.
— Защо, Ина?
— Ами приказките са като сънищата и мечтите… А вашите жени са твърде примитивни, за да имат сънища и мечти.
— Тая дума лоша ли е?
— Не знам — отвърна тя неспокойно. — Но в нашето време не се споменава за хубаво… Пък може и да не сме прави.
— Не те разбирам.
— Та как ще ме разбереш? — нещо гневно трепна в гласа й. — Нашите биолози превърнаха хромозомите в бойно поле… Режат, прибавят… Аз вече не знам коя съм, откъде идвам, колко съм истинска…
— Ти си най-истинската. И щом вашето време е родило девойка като тебе, то е безкрайно по-велико от нашето.
Тая нощ и двамата спаха много неспокойно. Баян стана още в тъмно, за да обиколи капаните. Намери в тях само един заек, преряза с нож гърлото му, спокойно почака, докато му изтече кръвта. Много му се искаше да прескочи до поляната на фазаните — Ина ги предпочиташе пред жилавото месо на зайците. Но това означаваше да загуби време, а той бързаше… Да, бързаше да се върне при нея, страхуваше се да я остави самичка.
Хижата изглеждаше съвсем тиха, навярно девойката още не се бе събудила. Баян закачи заека на клоните и започна ловко да го дере. От време на време се обръщаше и поглеждаше към вратата — нямаше ли да скръцне, нямаше ли най-сетне да се отвори. И изведнъж забеляза, че от комина на хижата излиза слаб дим. Ясно — станала е, опитва се да запали пещта. Необяснима нежност нахлу в сърцето му — не просто нежност към жена, нежност към несръчно дете. Той се усмихна и влезе в хижата. Ина наистина бе клекнала пред пещта и както миналия път неуспешно се опитваше да я запали.
— Ина! — изрече той с укор.
Девойката трепна и се обърна. Баян много ясно видя, че очите й са пълни със сълзи.
— Ина, ти плачеш? — остана той поразен.
— Не, не! — възкликна тя уплашено. — Това е от дима.
— Лъжеш ме, Ина…
Тя започна да бърше сълзите си с ръкава на пижамата.
— Да, лъжа те.
Той стоеше пред нея и не знаеше какво да й каже — толкова го бяха поразили сълзите й. И тъкмо искаше да пристъпи напред, някой почука на вратата. Не беше обикновено почукване, а грубо, остро и настойчиво. Баян се обърна намръщен и отвори. Пред прага стоеше въоръжен селянин. Не беше млад — гъста, леко прошарена брада скриваше почти цялото му лице. В ръцете си държеше грубо копие, с което навярно бе почукал, поясът му бе препасан с широк и тежък меч. Той дори не погледна към девойката, строгите му очи бяха впити в Баян.