— Моля, помогнете ми! — изрече тя високо и ясно.
Баян отново трепна. Думите звучаха малко странно и макар да бяха познати, не приличаха съвсем на езика на неговото племе. Той коленичи и като хвана челюстите на капана с яките си ръце, без усилие ги разтвори. Девойката въздъхна с облекчение и изтегли крака си. И през цялото време не сваляше от него очите си, които ставаха все по-добри и по-ласкави. Бяха тъмни очи, много по-тъмни от черното небе нощем и той не разбираше как могат да бъдат така тъмни, като толкова светли бяха косите й.
— Ама ти си съвсем същият! — каза най-сетне тя.
И продължаваше да го оглежда — от главата до петите. Никога девойките от неговото племе не смееха да гледат така прямо и откровено мъжете. Това едва ли не го смути.
— Кой, аз?
— Да, ти! — отвърна тя едва ли не зарадвано. — То се знае, че няма да ме разбереш… Но съм виждала холограма на древен славянин… Съвсем същият… Само че ти си много по-хубав, разбира се…
Наистина беше хубав — дори за нейния свят. Нямаше никаква примитивна грубост в чертите му, както можеше да очаква. И в същото време те бяха някак особено твърди и мъжествени. Беше облечен в дълга конопена риза, препасана с пояс, и в широк панталон. На краката си носеше много леки кафеникави опинци, навярно от еленова кожа. Тя едва забележимо се усмихна. Славянинът сякаш бе загубил езика си — гледаше я така смаяно, че почти не мигаше. Беше готова да се закълне, че в погледа му има дори малко уплаха. Ами как нямаше да го стресне — Баян никога досега не бе чувал девойка да казва на мъж, че е хубав. Тя използва неговото объркване и отново запита:
— Как се казваш?
— Аз ли? — младежът я погледна с достойнство. — Аз съм Баян, син на княза Славун…
— Баян! — повтори девойката. — Много хубаво име… Но у нас сега е изчезнало…
— А ти как се казваш?
— Ина…
— Ина?… Не съм чувал такова име… Да не си византийка?
— Византийка ли?… Не, не съм византийка… Бедни ми, Баяне, у нас вече няма нации… Но ако искаш да Знаеш — аз произлизам от много далечен славянски род…
Тя говореше и очите й се смееха. Баян не разбираше какво смешно има в тая невероятна среща.
— И как дойде тука?
— Ето това няма да разбереш — все тъй шеговито бърбореше девойката. — Колкото и да ти го обяснявам… Но с две думи… Аз току-що пристигнах с Машината на времето…
— С каква машина?
— На времето… Поне тъй я наричат нашите писатели. А пък тя си има, разбира се, съвсем друго научно название.
— Ама нищо не ти разбирам! — възкликна Баян едва ли не сърдито.
— Знам, че не разбираш… Ами не питай, като не разбираш…
— От много далеч ли идваш?
— От много, много далече! Даже не можеш да си представиш от колко далече… Но аз не съм дошла тука по пътищата. Аз съм дошла от времето… И то от бъдещето, от много далечна епоха.
— Не те разбирам, Ина, ти да не си магьосница?
— Каква магьосница! — погледна го девойката. — Магьосниците са стари и зли…
— Те могат да се правят млади и хубави…
— Не съм магьосница! Аз съм обикновено момиче, занимавам се с философия… Сега-засега водя семинар по древни езици при катедрата на професор Хем-ниц… По целия свят има само няколко такива смахнати като мен, които се занимават с древни славянски езици.
— И за какво си дошла?
— Ето сега — като ти кажа, хич няма да ми повярваш… Дошла съм да събирам приказки…
— Приказки ли?… За какво са ти приказки?
— На мене ли?… Просто имам нужда от тях… Но не става дума само за мене… Тъй съм си наумила, че на нашия свят сега от всичко най-много му са нужни хубави приказки…
— Вие нямате ли приказки?…
— Имаме — такива едни много дълги и… скучни… В тях всичко е истинско… Липсва им поетичното въображение, милата наивност на вашите приказки, тяхната чистота… Тогава аз реших да дойда тук и да пия направо от извора… Но това никак не е лесно, макар да имаме доста машини на времето. Там е цялата работа, че за пътуването се издават специални разрешения, и то при много особени случаи… Моите съображения им се видяха несериозни… Тогава аз откраднах една машина от Алек…