Тогава се усмихна сам той, синът на стария княз. След това вдигна глава и се отдалечи — тънък и строен. Лицата им потъмняха още повече. От всичко най-много ги разгневи неговата последна усмивка. Нима искаше да каже, че е по-силен от тях и по-умен от тях? Имаше ли право предателят да се гордее със своето падение? Гняв кипеше в сърцата им, те едва не хукнаха след него да го настигнат.
Когато Баян се прибра, Ина го чакаше в хижата. Тя чу стъпките му и излезе да го посрещне. Младежът изглеждаше спокоен, но не радостен. Като я видя, той се усмихна, но и усмивката му беше малко тъжна.
— Не е война, нали? — запита бързо девойката.
— Не, Ина… Но може би война срещу нас…
Той й разказа доста подробно разговора си със стария княз. Ина го слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-печално.
— Баща ти е съвсем прав. И в нашето време е така… В нашето време никой не принадлежи на себе си, никой не гони своето собствено щастие… Твоят народ винаги трябва да стои над тебе, Баян.
Но тя усещаше, че думите й не достигат нито до сърцето му, нито до ума му.
— Но какво преча аз на другите? — запита Баян нетърпеливо. — Нима съм по-лош от тях?… И ако те са слепи и не виждат, аз ли съм виновен, че съм видял малко повече от тях?…
Ина мълчеше, не знаеше какво да му отговори.
— Човек трябва винаги да се жертвува за другите — каза тя тихо. — Независимо дали са по-добри, или по-лоши от него…
— Да се жертвувам заради човешката глупост? Каква магьосница си ти и каква византийка?… Те трябва да станат като теб, а не аз като тях…
Тя мълчеше. И все по-трудно й ставаше да отговаря.
— Не казвам, че трябва да бъдеш като тях… Ти и без това си много повече… Но не трябва да се делиш от тях… А да им помагаш…
— А ти защо се делиш? Защо не отидеш да живееш с тях?… И да им помогнеш да станат и те като тебе?
— Аз ти обясних, Баян… Има един велик закон, който пречи.
— А ако нямаше такъв закон, би ли останала?
— Да — кимна тя, — бих останала… Такъв е законът на нашето време… Щастието за нас е да работим и да творим за другите. Но тоя закон е по-малък от великия закон.
— Тогава великият закон е против хората.
Тя клатеше печално глава.
— Не, Баян, не е против хората… Ако не беше тоя закон, човешкият живот би станал безсмислен.
— Защо безсмислен?
— Много е просто да се разбере и все пак е безкрайно трудно. Аз ти казах, че ние произхождаме от вас, както птицата произхожда от яйцето. Но ние нищо нямаше да представляваме, ако вашият път не беше труден и мъчителен… Така се е родила човешката душа и така е укрепнала — в борба и труд… Без вашия път ние щяхме да бъдем просто бездушни машини.
Разговорът постепенно угасна. Той не я разбираше. А Ина едва сега започна да съзнава, че в себе си той е напълно прав. Та кой от неговото време би могъл да извърви тоя безумно кратък и жесток път, ако не виждаше пред себе си своето щастие?
И вечерта, както винаги, двамата седяха пред хижата, уморени от мислите, с тъжни сърца.
— Баяне, искам тая нощ да ми разкажеш всички приказки, които знаеш. Може да не спим цяла нощ, но искам да ги разкажеш.
— Защо толкова бързаш, Ина… Твоето време ли те вика?
— Не зная, Баян, страх ме е.
— От какво те е страх?… Нали аз съм при тебе?
— Има сили, по-големи от нас… Разказвай, Баян много те моля…
Баян тъжно мълчеше.
— Не знам дали ще мога — отвърна той най-сетне.
И като въздъхна, започна с горчив глас:
— „Имало едно време един дядо и една баба“…
Синя древна нощ се стелеше над тях, едри и страшни трептяха звездите по небето.
Тя сънува цяла нощ старите приказки — зверовете говореха, орлите слизаха през кладенците в подземното царство. А сред зверовете и сред магьосниците бродеше млад княз с тъжни очи и син пояс. Самовили го зовяха от дълбините на тъмните вирове, змейове го преследваха. Но младият княз сякаш нищо не виждаше, безутешно бродеше из тъмните галилейски гори.
— Баян, искам днеска да бъдем весели! — каза тя на сутринта.
Баян се усмихна.
— Когато славяните искат да се веселят, пият вино и медовина. Искаш ли да опиташ?
— Не, не искам. А ти искаш ли да се надбягваме?
— Да се надбягваме?
— Да, просто да се надбягваме.
Той се усмихна снизходително. И след това безкрайно се смая, когато тя първа стигна до стария дъб. Гледаше я и не вярваше на очите си. Наистина всичко приличаше на приказката, дето таралежът се уловил за опашката на лисицата. И при това девойката не се задъхваше тежко като него.
— Не знаех, че си толкова силна — възкликна той удивен. — Мислех, че си по-нежна от стръкчето на теменужката.
— Какво знаеш ти! — очите на девойката се смееха. — Ами аз бях първа на сто метра в моя университет… И трета на дългия скок… Дай ми лъка!