Баян отново я настигна.
— Разбра ли, Ина?
— Разбрах — отвърна тя едва чуто. — Ще остана при тебе…
Тя не каза: „Ще остана при тебе три дни.“ И разбираше добре, че вече не владее себе си… Може би по-късно!… Може би като мине това необяснимо замайване, това непонятно чувство, което цялата я разтърсваше. По-късно, по-късно!… А сега да върви!…
И от тоя миг девойката заживя като в сън. И като че ли стана съвсем друга, непозната и непонятна дори на себе си. Ина покорно скубеше фазаните, които той носеше. Това не я ужасяваше, не хвърляше душата й в смут. Пеперудите вече не й приличаха на летящи цветя. Те си бяха просто обикновени пеперуди. Тя вече не усещаше себе си. Не знаеше дали е щастлива, или нещастна. Но не можеше в тия часове да си представи някакъв друг живот… Сега тя просто живееше, без да си дава сметка за нищо — като тревите и като дърветата.
Колко хубави бяха дните!… Колко хубави бяха нощите! Навън пееха щурци, неспокойно се търсеха в мрака. Луната светеше в малкия дървен прозорец, бялото петно на пода грееше като късче бяла човешка плът. И колко миризми!… Миришеше на гаснеща пепел в пещта, на билки, на кожи. Миришеше на мляко, на борови връхчета, на прегоряла мед. Тия миризми съвсем я замайваха, тя не можеше да заспи. Колко тясно й се струваше сега широкото ловджийско легло… Тя лежеше от-вита и гледаше малката бяла плът на пода. С каква неизмерима сила я привличаше… И сякаш след всеки миг ставаше все по-голяма и по-голяма. И нейната собствена малка и бледна плът в тия нощи бе гореща и неспокойна. Никога не бе имала толкова кръв, никога лака не бе шумяла в ушите й. Искаше й се да стане и да тръгне из топлата нощ — да върви през леса край малините, изпускащи топлината си, малините с алена кръв като нейната, с любов като нейната — тръпчива и сладка. Между черните дървета ще прелитат птици, събудени от лекия птичи сън — сън само от небе, облаци и мушици. Като звезди, паднали от небето, ще светят белите шапчици на гъбите. Светулчици ще я водят по глухите пътища, ще й показват тайните кътчета на сърцето й. И ще я зовят от дълбините на леса глухите призиви на елените.
На сутринта тя се събуди щастлива и решителна.
— Заведи ме на вира! — каза Ина. — На най-дълбокия и на най-синия вир. Искам да се окъпя…
Той седеше на брега и тя се къпеше пред очите му. Той гледаше с притаен дъх, не смееше да помръдне. Приличаше му в тоя миг на сините водни кончета с прозрачни крила, които се люлееха под клоните на върбите. Толкова бе лека и прозирна и в същото време бе толкова силна и истинска. Къпеше се щастлива като децата всред водните пръски и слънчевите отблясъци на слънцето. Смееше се щастливо и дръзко. Никога не се бе смяла така в живота си, никога така не бе ликувала…
Тя лежеше до него, облегнала бузата си на коравото му коляно. Пред погледа й се простираше топлата равнина, в дъното й синееха планините. Нищо по-неподвижно и по-вечно не бе виждала през живота си от тая гледка. Нищо не потрепваше в спокойното утро — ни лист, ни цветче. И въздухът бе неподвижен и плътен като изстиваща плазма. Времето бе спряло. И едва сега тя осъзна, че то никога не се бе движило и че се движеха всъщност само ге върху неговия спокоен и безстрастен екран. Това спокойствие и това чувство за вечност постепенно я завладя и измести от сърцето й всичко друго.
Най-сетне тя каза:
— Знаеш ли, Баян, нашите философи и мъдреци ужасно са сбъркали… Всъщност истината е много по-проста…
Той мълчеше.
— Твоите думи ме измъчват — изрече Баян най-сетне. — Тебе те разбирам, но никога не разбирам твоите думи…
— Не бива да те измъчват — отвърна тя. — Това, което ще ти кажа, е хубаво… Нашата съдба е запечатана завинаги във времето… И понеже то е вечно и неизменно, ние ще живеем в него винаги и всякога…
— На мене и днешният ден ми стига.
— Но и той ще бъде вечен — усмихна се тя. — Ето къде са се излъгали мъдреците, Баян… Понеже вече не могат да видят такава спокойна и топла равнина, те не могат да стигнат и до истината. Причината не пре-дизвиква следствие, Баян… Само по себе си това е абсурдно… Всъщност следствието се съдържа в причината… А това е велико… Или поне е достатъчно.
— За нас ли?
— Да, за нас! Но остави ме още малко да си помисля…
През нощта за пръв път заваля дъжд. Затропа с корави пръсти по покрива на хижата. Но Баян не стана да прибере кожите. Тоя дъжд би могъл да развали всички кожи по света, но той пак не би станал. Те лежаха и слушаха шума, който след всяка минута се усилваше все повече и повече. Скоро дъждът се превърна в истинска буря. Навън забучаха клоните на дърветата, блесна мълния и само миг след това мощно и страшно удари гръм. Ина потрепера и се сви до парещото му рамо. За пръв път в живота си тя слушаше шума на истински дъжд — неовладян, ненаправляван. Мълниите се усилиха, дъждът вече не потропваше, а шуртеше. И тоя древен и радостен шум сякаш изми и последните съмнения в душата й.