— Ти си по-лека от перце! — каза той смаяно. — Как можеш да бъдеш толкова лека… От въздух ли си направена.
— Не, от глупости — отвърна тя. — От всякакви и най-ужасни глупости. Само те са толкова леки…
2
Хижата беше изградена от неодялан, грубичък дърворед и покрита с неовършана слама — съвсем простичка хижа, но Ина я гледаше като омаяна. Тя стоя пред нея дълго, без да трепне, с поглед, без да каже нито дума. Дори и Баян започна да се озърта — да не би да е до-пълзял отнякъде зеленият смок, който често обичаше да се припича на слънцето пред прага му. Не, нямаше нищо. Хижата си беше все същата, дори му се струваше някак грозна и недоправена. Може би трябваше да окастри поне дървените трупи, да сложи рамка на прозореца. Пък и вратата беше направена доста набързо — само дето се беше постарал да подбере бели брезови стволчета, да ги овърже едно в друго с яко конопено въже. Така се правеха ловджийските хижи — без украса, без дърворезба. Пък и не очакваше тогава, че ще остане да живее толкова дълго край стария лес.
— Тука ли живееш? — запита най-сетне тя.
— Тука — отвърна той малко уплашен да не би да обърне гръб, да си отиде.
— Ама наистина като в най-старите приказки. Виждала съм илюстрации — съвсем същата… Само дето не стои на пачи крака… Сам ли си я направи?
— Не, с приятели…
Те приближиха, Баян пъхна ръката си в някаква дупка на вратата и махна мандалото. Ина влезе първа и се огледа в лекия полумрак. Най-напред видя широкото легло, застлано с мечи кожи и с голяма алена възглавница от домоткано платно. В ъгъла беше пещта — едра и тантуреста — като някакво непохватно животно, застанало на задните си крака. Виждаха се и няколко груби домашни мебели, долап, тежък сандък, обкован с медни обръчи. В единия ъгъл от земята до тавана бяха натрупани зверски кожи. Но Ина сякаш не забеляза другите неща, веднага се упъти към гледжосаните му паници. Разглежда ги мълчаливо и дълго, после каза:
— Какви хубави шарки… И да искаме, не можем да направим като вашите.
Баян излезе да донесе дърва за пещта. Като се върна, лицето на девойката не беше чак толкова ентусиазирано.
— Баян, тук малко мирише…
— На кожи, Ина… Но те миришат хубаво…
— Може би… Но за мен тая миризма е малко силничка… Може да получа и някаква алергия.
— Какво да получиш?
— Нищо, алергия… Не може ли да изнесем тия кожи навън?
— Може, разбира се… Но ако плисне някой дъжд — всичко ще стане само на кожи.
— Тогава набързо ще ги внесем…
— Добре, добре, чакай по-напред да запаля пещта.
— За какво ти е тая пещ? Ами тука е топло.
— Ти си чудна, Ина… Нали трябва да приготвя нещо за ядене.
— Баян, ти искаш да изядеш тая хубава птица?
— Хубава или грозна — нещо трябва да се яде.
— Не, не! — възрази решително девойката. — Аз не искам…
— Ами гладна ли ще стоиш?
— Аз имам хапчета!
— Какво значи хапчета? — запита Баян учудено.
— Сега ще видиш…
Тя отвори куфара и извади оттам малко бурканче. После внимателно изсипа в шепата си няколко розови хапчета. Баян ги погледна с изумление.
— Ама вие това ли ядете?
— Е, не, разбира се… Само в случай на нужда… Но обикновената ни храна е много стерилна, Баяне. Ако ям от твоята птица, ще ме хване… такова… ще ме хване разстройство … Всички, които пътуват във времето, ядат само хапчета.
Баян затвори малката деликатна шепа с толкова тънки и розови пръстченца.
— Хвърли тия буклуци! — каза той убедено. — Та това не е нищо, с тия хапчета ще умреш от глад… Пък ще видиш колко е вкусен фазанът. Най-напред хубаво се сварява, след това се пържи с прясно масло… Ще си оближеш пръстите.
— Никога не съм си близала пръстите.
— Тоя път наистина ще ги оближеш…
И без да спори повече, бързо и сръчно запали огъня. Наистина отначало пещта малко попуши. Ина кихна няколко пъти, но Баян, улисан в своята работа, не обърна внимание. Седнала на едно от дървените столчета, девойката търпеливо понасяше всичко. Това, което бе чела в старите романи, сега ставаше пред очите й. Той стопли вода, изля я в едно ведро, после нехайно хвърли вътре птицата. Ина изтръпна, но издържа. Но когато почна бързо и ловко да скубе фазана, тя се намеси:
— Баяне, жестоко е да скубеш това нещастно животно… И никак не ти прилича.
— Но то не е живо!… И сега нищо не усеща…
— Какво, като не усеща?… Пак е жестоко и грозно… Да ти кажа право, вие все още сте си варвари.