— Как знаеш по кой път трябва да вървим, за да излезем?
— Аз съм фамилиер. — Изгледа я с крайчеца на окото си. — Трябва да запомниш това добре, таджа.
Тя беше твърде развълнувана от възможността най-накрая да бъде свободна, че да се обезпокои от арогантните му думи.
— Бързо, оттук. — Дръпна я в една тъмна ниша точно когато минаха неколцина стражи.
— Дори не чух приближаването им! Не мога да повярвам…
Устните му покриха нейните и след това я целуна звучно.
— Аз съм Джайън — измърмори той срещу лицето й. — И запомни това, писано.
Преди да успее да му отвърне, той отново сграбчи ръката й и я повлече в друг тесен коридор.
3
Фамилиерът спря толкова рязко, че Дженис се блъсна в него. Вдигна ръка, за да я задържи, избута я и притисна гърба й в каменната стена на коридора.
— Какво има? — разтревожено попита тя. — Защо спряхме?
Той приближи пръста си до устните й, предупреждавайки я да замълчи. После наведе глава на една страна и се заслуша в нещо, което Дженис не можеше да чуе.
— Пред нас има страж, зад този ъгъл. Сам е… не е много висок, колкото мен, но доста едър. Може би ще успея да използвам дрехите му. — Гласът му беше много, много уверен. — Ще го победя.
— Как разбра всичко това? — прошепна тя.
— Сетивата ми го усещат. По ходилото определих размера му. В този момент не е нащрек — мога да го разбера от равномерното му дишане. Отпуснат е и доста отегчен.
— Учудващо, впечатлена съм, фамилиере.
Отправи й иронична усмивка.
— Все още не си видяла какво мога, за да си впечатлена, писано.
Дженис се изчерви, когато осъзна цялото значение на думите му. Той тихичко се засмя на издайническата й реакция.
— Можеш да запазиш ефектите за себе си! — изсъска тя възмутена. — Те не влизат в споразумението ни.
Твърдите му устни примамливо се извиха. С върха на пръста си погали бузата й.
— Ти решаваш — измърка той.
Дженис настръхна и побърза да се отдръпне.
— Да, аз решавам.
В тъмния коридор белите му зъби заблестяха в усмивка, разкриваща веселото му настроение. Със същия пръст фамилиерът изви брадичката й и повдигна лицето й към своето.
— Именно — прошепна той и леко докосна устните й със своите.
Преди Дженис да успее да отговори, той вече беше изчезнал.
Няколко минути по-късно тя чу кратко боричкане, последвано от звук на падащо на земята тяло.
Фамилиерът й сигнализира с жест, че е безопасно и може да се приближи.
Когато зави зад ъгъла, той вече събуваше черните кожени панталони на мъжа.
— Мър… мъртъв ли е? — Дженис кимна към поваления страж.
Фамилиерът се обиди.
— Разбира се, че не. За разлика от Карпон убиваме само ако сме принудени да го направим.
Той нахлузи бричове по стройните си бедра и завърза кожената връв отпред. Дженис го наблюдаваше — сръчните му движения я омагьосваха.
Фамилиерът бавно вдигна глава и се втренчи в очите й. Многозначителния поглед на своите зеленозлатисти очи. За първи път Дженис истински осъзна колко опитен беше този мъж. Във всичко.
Замисли се за пленника, когото освободи. Кой беше той? Всички ли фамилиери притежаваха такова властно държание? Вече бе успяла да оцени самообладанието му, способностите, съобразителността му. Може би той притежаваше много повече от тях, отколкото си бе представяла.
Нямаше вид на човек, който щеше да се остави да бъде убеден в нещо, освен ако сам не желаеше да го направи. И въпреки това тя непрестанно си повтаряше, че всичко стана по неин избор — и че тя ще контролира нещата. Поне изглеждаше, че той приема да е така.
Дженис реши да повярва на обещанията му. Досега бе изпълнил своята част от споразумението им, но ако той се окаже в затруднение, много бързо щяха да се разделят.
Джайън се наведе над поваления страж, вдигна краката му и се опита да събуе ботуша. Изведнъж рязко спря. Бързо пусна крака на мъжа, скочи и грабна ръката на Дженис.
— Бързо, идват, много са! Търсят ни — вече са разбрали за бягството ни.
Веднага след като изрече това, хората на Карпон се появиха зад ъгъла и им закрещяха да спрат.
С боси крака, които шляпаха върху каменния под, Джайън бързо я дръпна и се мушна в някаква стая. Дръпна резето на вратата — искаше да забави преследвачите за известно време.
Дженис слисано огледа помещението, което нямаше друга врата.
— Няма изход!
Но фамилиерът вече се бе втурнал към малкото прозорче в ъгъла. Отвори го и погледна надолу към двора. Беше прекалено високо. Твърде високо, за да успее човек да скочи, без да си счупи някоя кост. Или по-лошо.