Въпреки това Джайън не беше кой да е — той беше Страж на мъглата.
— Слушай ме, таджа, защото нямаме време да спорим.
— За какво да спорим? — нервно попита тя. Дженис много добре знаеше къде се намират. Разбира се, не възнамерява да скочи от такава височина! Това щеше да е самоубийство!
— Аз ще скоча.
Внезапно тя се задъха.
— Не можеш! Ще се убиеш!
Той леко се усмихна.
— Надявам се, че няма. Ще премина в другата си същност. Така ще успея да скоча невредим. Слушай внимателно. След като се приземя, отново ще се превърна в човек. Трябва да скочиш след мен. Не се страхувай. Ще те хвана.
— Луд ли си? Какво ще стане, ако ме изпуснеш? Много е рисковано!
Той спокойно се втренчи в нея.
— Решавай сама.
Дженис прехапа устната си. Стражите вече яростно блъскаха по вратата. Ако се опиташе…
— Сигурен ли си, че ще ме хванеш?
— Ако оцелея след скока, да.
Дженис не беше уверена дали правилно го беше чула.
— Какво?
— Досега не съм скачал от такава височина.
Тя отчаяно размаха ръце във въздуха. Думите му окончателно й помогнаха да вземе решение. Нямаше да му позволи да се убие.
— Не, не ти позволявам!
Джайън надигна тъмните си вежди. Нима наистина бе чул, че една жена забранява на фамилиер да извърши нещо? Щеше да й се изсмее, ако не бяха в толкова сериозно положение.
Дженис много добре разбра израза в очите му. Типично мъжки поглед, който ясно говореше: „Нима?“
— Много е опасно — решително заяви тя.
— Ах, но това е мое решение, писано. И аз избирам да избягам. Ще те чакам долу. — Събу кожените панталони и ги хвърли през прозореца.
Понечи да се извърне към нея, после се поколеба и спря.
— Ще видиш на какво са способни нашите хора — трансформацията на фамилиерите. Не разкриваме пред всички това свое умение.
— Разбрах. Можеш да ми вярваш.
Очите му заблестяха от задоволство. Сграбчи с длан брадичката й, после я опря до бузата си.
— Как се казваш? — запита той, в равния му глас неочаквано трепна нежна нотка.
— Дженис.
Той кимна, изглежда му хареса.
— Ако се проваля, Дженис, не забравяй Джайън Рен.
Като че ли възнамеряваше да й каже повече, но думите му заглъхнаха, когато ярка светлина започна да пулсира около тялото му. Обляха го потоци от фотони, количеството и силата им нарасна. Цялото му тяло започна да блести, сякаш се наливаше със светлината.
Дженис никога не беше виждала нещо толкова красиво.
В следващия миг пред нея се появи огромна пъстра котка. Величествена, внушаваща страхопочитание и респект. Огромните, трептящи в бронзово, черно и златисто, петна се преливаха в дългата й копринена козина. Омайващите очи на животното бяха с два различни цвята. Тъмнозелено и яркозлатисто.
Джайън.
След като вирна глава — бе забелязала фамилиерът да прави този жест в човешкия си образ — гордата котка й отправи втренчен поглед.
Дженис не бе очаквала нищо такова.
Величественото животно се покатери върху парапета на прозореца. След като за последен път погледна през рамо към нея, то смело скочи в неизвестността.
Дженис се спусна към прозореца. Страхуваше се да погледне навън, но знаеше, че трябва. Огромната котка се беше приземила на каменистата земя. Лежеше там, без да мърда.
Ударите по вратата станаха по-силни. Беше ли само зашеметен фамилиерът, или…
За миг Дженис се напрегна. Жив е!
И макар да бе замаяно, все пак животното се изправи. Дженис успя да различи на лунната светлина странното изкривяване над лапите му. Разтрепери се. Счупил си е крака. Задната лапа.
Вероятно не само изпитваше страхотна болка, но никога няма да успее да я улови. Изведнъж посърна.
Извърна се и не успя да види ослепителния блясък в двора.
Точно тогава вратата рухна под ударите и стражите се втурнаха вътре, водени от самия Карпон. Тънките му ноздри се разшириха, когато я видя. Явно беше вбесен от съпротивата й.
Вероятно щеше да я убие. Тя погледна през прозореца, искаше да даде знак на Джайън да бяга без нея. Поне той да успее да се спаси.
Но откри, че той вече беше облякъл бричовете и й правеше знак да скочи. И не само това — стоеше абсолютно стабилно на двата си крака. Надеждите на Дженис се възвърнаха — фамилиерът някак се бе справил с раните си. Наистина забележителни способности.
За нещастие, докато го наблюдаваше, Дженис точно осъзна колко далеч беше той. Пръстите й се впиха в перваза на прозореца. Как можеше да намери кураж и да скочи от такава височина?
Отдолу Джайън усети нерешителността и уплахата й. Искаше да срещне очите й, сякаш да й вдъхне смелост и спокойствие. Ела при мен, таджа, тук съм и те чакам.