Дженис вдигна ръка към челото си. Разбира се, не можеше да го чуе от такова разстояние! Пое дълбоко дъх. Изглежда, той я бе успокоил с излъчването си. Взе решение. По-добре да умре, опитвайки да се освободи, отколкото да бъде заловена от Карпон! Досетил се какво възнамерява да прави, Карпон изсъска:
— Да не си посмяла, Дженис! Ще умреш!
Тя прекрачи през перваза на прозореца, извърна се към Карпон и преди да скочи, му хвърли последен презрителен поглед.
Когато политна във въздуха, две неща изпълниха съзнанието й — продължителният вик на Карпон „нееееее“ и надеждата, че Джайън наистина щеше да бъде там и ще я хване. Имаше пълно доверие на мъжа, когото едва познаваше.
Той я улови и я задържа.
Силният удар го принуди да приклекне, но все пак я задържа в безопасност на ръцете си. Дженис зарови лице в топлата му шия и силно го прегърна.
Върху невинния натиск на устните си тя усети вибрацията от силния пулс на сърцето му. Увереното туптене я успокои по начин, по който думите не биха могли. Усети как в отговор той подръпва с устни косата й.
— Хайде, нямаме време — нежно промълви дълбокият му плътен глас в ухото й. Тя кимна.
Когато се втурнаха през двора, Дженис хвърли поглед към прозореца, от който беше скочила. На лунната светлина се открояваше грубият силует на Карпон, наблюдаващ бягството им.
Дори от това разстояние успя да различи яростта, изкривила жестокото му лице, и жаждата му за мъст.
Пред тях се откриха два пътя. Единият извиваше вляво от централната кула на крепостта, другият се спускаше направо през полетата. Макар сетивата на Джайън да бяха поотслабнали от упойващите вещества, с които го тъпчеха, той успя да чуе слаб, едва доловим стон, който се изтръгна от купчина плът, представлявала някога бликащо от енергия тяло на млад фамилиер.
Долавяше го точно зад ъгъла на кулата, на не повече от тридесет крачки.
Но съдбата определи, че Джайън Рен ще продължи по другия път. Той поведе Дженис по пътеката, която водеше направо през ливадите.
И така една страница бе обърната и животът на младия мъж завинаги се промени.
— Да си отдъхнем малко тук.
Накрая фамилиерът пусна ръката й. Не бе посмял да го направи, докато тичаха през ливадите и хората на Карпон ги преследваха.
Поемайки дълбоко дъх, за да възстанови нормалното си дишане, Дженис уморено се отпусна върху един гладък камък на брега до потока.
— Избягахме ли им? — едва успя да попита.
Джайън вътрешно се усмихна при изричането на това ние. Очевидно някъде по пътя тя бе свързала съдбата си с неговата. Все още имаше да научава много неща за него. И той за нея.
— Поне засега. — Точно той, нареченият Страж на мъглата, бе повел преследвачите в погрешна посока и беше сигурен, че те никога не бяха виждали този път. Джайън се ухили. — Ще им отнеме известно време, докато се ориентират. Отдъхни мъничко.
Дженис учудено го наблюдаваше, когато клекна до близкия поток и загреба в шепите си студена вода. Дори не се задъхваше, докато тя едва успяваше да си поеме дъх.
Осветен от лунната светлина, той се приближи към нея. Наистина беше омайно красив.
Сребристата светлина придаваше блясък на лъскавата му златиста коса, на изваяните черти на лицето му и съвършеното му тяло. И макар да бе бос и без риза — облечен единствено с бричове, които покриваха мускулестите му бедра — той излъчване необикновен блясък. След всички усилия, които бе извършил, този мъж се движеше с елегантна котешка грация.
Коленичи пред нея и й предложи студена вода от шепите си.
Дженис бе трогната от жеста му на внимание. Като обви ръцете му със своите, тя жадно пи от бистрата вода.
Джайън изчака, докато тя утоли жаждата си, после погълна огромна глътка, за да се ободри. Жестът му не остана незабелязан от Дженис — предложи първо на нея вода въпреки жаждата си. Постъпката му й говореше твърде много.
Преди да заговори, той съсредоточено се вгледа в очите й.
— На дъното на потока може да има кратунки систейл. Трябва да си наберем малко, защото не се знае дали по-късно ще имаме време, или възможност да спираме. Вече трябва да са съобщили за нас. Няма да е безопасно да влизаме в селищата, докато не сме готови да напуснем това място, а сега да потърсим начин да се махнем.
Тя кимна.
Джайън тръгна към потока и започна да търси характерните жълти влакна на растението.
От разказите на пътешественици знаеше, че кратуната систейл беше безопасно растение и вирее под водата. Този плод с формата на кратуна бе пълен със специфична целебна течност от вода и минерали. Никой със сигурност не знаеше откъде произлиза. Вирееше на много планети. Навярно пренесено през тунелите от пътници, растението успяваше да се размножава от захвърлени люспи.