С палец изтри сълзата под окото й.
— Никога не нарушавам принципите си, таджа. Не само за да избягам — дори и заради живота си. Ние не постъпваме така.
Тя въздъхна облекчено, когато разбра, че не го е принудила да стори компромис. Той отново вдиша дъха й.
Един олин изкряка в нощта — характерния жален зов към женската му. Джайън вдигна кичур коси от очите на Дженис и го отметна отзад. После се наведе и потърка брадичка по оголеното й рамо. Последва тихо мъркане.
Дженис потръпна.
— Скоро трябва да тръгваме — прошепна той с влудяващ дрезгав глас.
Тя кимна.
В тъмнината на нощта една стара разнебитена каручка се клатеше покрай крепостната стена, близо до централната постройка. Старицата, която караше каруцата, подтикваше старото животно да побърза. Не обичаше да се приближава до кулата. Стражите бяха жестоки и всичко можеше да се случи, особено по това време на нощта.
Старата жена рискува да излезе, защото знаеше, че в тези часове прислугата почистваше складовете. Преди тя често бе намирала полезни неща сред купищата отпадъци, изхвърлени зад каменната стена. Когато човек едва свързва двата края, няма избор и трябва да поеме известен риск.
Тя въздъхна тежко и старите й кости изпукаха. Досега не беше открила нищо. Гърбът я болеше от дърпането на юздите и вече реши да обърне каруцата обратно към дома си в Сребърните гори.
Да, щеше да се маха. Завивайки зад ъгъла, тя се извърна и погледна назад. С облекчение се отдалечаваше от мястото, където върлуваха онзи Карпон и стражите му.
Точно когато се скриваше зад ъгъла, тя забеляза слабо движение сред купчина карантия. „Риат, помисли си тя, те обичат да се ровят в такива отпадъци. Нищо повече.“
Заедно с лъха на нощния вятър до нея долетя тих стон.
Звук на агония, изтръгнал се от устата на нещо полуживо.
Старицата спря. Стражите бяха хвърлили някого там, за да умре. Бързо извърна каруцата в посока на звука.
Карпон беше опасен, но тя не се страхуваше от него. Нещо или някой сякаш я накара да се приближи до тази купчина карантия. Когато различи дрипите и ранената плът, тя рязко дръпна юздите.
Слезе и с накуцване се приближи до кървавата плът. Дали беше човек, или звяр, не можеше да се разбере, защото беше много лошо обезобразен. Наведе се малко, за да избегне болката в гърба си и бутна купчината.
Ужасяващ рев се изтръгна от нещото.
На светлината на двете луни успя да различи, че някога това е било мъж.
Едва беше жив горкият. От пръв поглед се виждаше, че е смазан от бой и мъчения. Не можеше да се определи как е изглеждал преди — не че това щеше да я заинтригува повече. Какъвто и хубавец да е бил, с това завинаги се е свършило.
Не че това имаше значение. Вероятно нямаше да живее дълго.
Но въпреки това тя щеше да му помогне. Приближи лице до ухото му, така че той да може да чуе какво ще му каже и да осъзнае думите й въпреки болката си.
— Не знам дали ме чуваш, но ако искаш да живееш, трябва да ми помогнеш. Прекалено съм стара и слаба, за да те вдигна сама. Имам каруца… ако можеш да ми помогнеш, ще се опитам да те кача в нея. Трябва да не викаш, колкото и силно да те боли. Стражите на Карпон са наблизо.
Тя внимателно пое ръката му в своята. Не очакваше отговор. Мъжът беше твърде зле. Минаха няколко минути, докато той осъзнае какво трябва да направи.
После леко стисна ръката й. Опитваше се да й каже, че я е чул и иска да живее!
Очите на старицата се просълзиха. Ще го спаси, за да не стане поредната жертва на Карпон.
— Да, разбрах те, клети приятелю. Ще се опитаме. — Метна ръката му през раменете си и му каза да стане.
Беше трудно и за миг те почти се строполиха, но тя успя да го задържи. Цялото му тяло трепереше, но той не извика. Смелчага е, прецени тя и й стана жал, че бе имал нещастието да попадне в ръцете на Карпон.
Довлачиха каруцата и старата жена успя някак да примъкне осакатеното му тяло на дъното й. Той се изви и загърчи от болка, но въпреки това не простена.
Тя го покри с постелката, качи се отново на капрата и дръпна юздите.
Щеше да му помогне да се пребори и да живее. Тази мисъл вля нови сили в умореното й тяло.
И чак когато бяха достатъчно далеч в Сребристите гори, където никой не можеше да ги чуе, той даде воля на страданието си. Пронизителен вопъл се разнесе в нощта.
Вик, който, веднъж чут, никога не се забравя.
4
През цялата нощ Джайън я водеше напред през безкрайни ливади и гори, заобикалящи крепостта. Наследственото имение на Карпон беше огромно и почти цялата нощ трябваше да вървят, за да напуснат неговите земи.