Дженис енергично се приближи до него, като се опитваше да не мисли за това, което щяха да направят. Изведнъж й се повдигна. Не искаше да стане храна на велдите.
Джайън отклони поглед от нея, коленичи и й направи знак да обвие ръце около врата му и крака около кръста му. Когато бе готова, ръцете му я обгърнаха за коленете и ги притиснаха до кръста му. Той стана и започна да накланя тялото й вляво и вдясно, за да балансира тежестта.
— Много ли съм тежка? — попита тя в ухото му. Той й се захили над рамото си.
— Не, таджа, съвършена си — каза това и нарочно изсумтя силно.
Дженис ощипа меката част на ухото му. Той се захили.
— Веднъж започна ли да бягам, няма да мога да спра. Разбираш ли какво ти казвам?
— Да.
— Добре. Искаш ли да те сваля, или сме готови да тръгваме?
Дженис се усмихна зад гърба му. Наистина беше много галантен. Но моментът не беше подходящ да го безпокои. Трябваше да го остави спокоен, за да се съсредоточи и да преминат долината и двамата живи.
Подаде й малко камъче.
— Хвърли това, когато ти кажа.
— Отлична идея.
Зелените му златисти очи оглеждаха хоризонта, докато раздвижваше мускулите на краката си, приготвил се да започне това, което със сигурност смяташе за подвига на живота си. Започна да поема дълбоко дъх, за да подготви тялото си за предизвикателството.
Първите лъчи превалиха над хоризонта.
— Хвърли камъка, таджа. — Дженис направи както й каза, като се прицели в гъсто заплетените лози. Велдите останаха напълно неподвижни. Вече спяха.
— Спят…
Но Джайън вече се носеше по пътечката.
Навеждаше се, подскачаше и се извърташе, без да одраска босите си крака.
Дженис никога не бе виждала нещо подобно. Сякаш той знаеше къде точно да стъпи между храстите. Кога да промени скоростта. По коя пътека да тръгне, за да избегне непроходимите преплетени клони. Колко бързо да се движи и как да се извие.
Наричаха тази им способност кинестетично сетиво и то беше само едно от многото специални способности, които притежаваха фамилиерите.
И докато бягаше, я инструктираше телепатично, изпращаше й мислите си миг преди да направи съответната маневра: Наклони се надясно. Помести се вляво. Искам вода. А когато постоянните му ритмични движения започнаха да я унасят в дрямка, тя чуваше мислените му предупреждения. Не заспивай, Дженис.
Краката й изтръпнаха от неподвижната поза, но той продължаваше здраво да я държи. Когато слънцето започна да се спуска на хоризонта, Дженис се чудеше как той все още има сили да продължи. Вече дишаше тежко и се потеше — нещо, което не се случваше при фамилиерите, освен ако не се намираха в тежка ситуация.
Светлината на деня посивя, мракът приближаваше. Дженис разтревожено се огледа през рамото му, за да види какво разстояние им остава.
Бяха твърде далеч! Постъпиха много глупаво.
Сълза се търкулна по бузата й и тя се приготви за най-лошото.
— Джайън — разтреперано прошепна тя, заговори за първи път, откакто бе започнал бягането.
Последният слънчев лъч проблесна от върха на хълма, застина на място за кратко, сякаш им даваше последен миг живот, преди да се скрие зад скалите.
Велдите започнаха да се размърдват.
В този миг Джайън я прихвана с ръка за гърба от дясната й страна. С рязко движение той я привлече отпред и я обви с ръце. Дженис се сгуши в топлите му прегръдки, сълзи изпълниха очите й при смелата му постъпка. Опитваше се да я предпази със собственото си тяло!
— Не можеш да ме спасиш — извика тя.
Джайън събра цялата си енергия. С последни усилия той направи няколко мощни отскока и прекоси останалото разстояние.
Като подкосени се строполиха на земята. Дори тогава Джайън я предпази от удара, като умело се претърколи, притискайки я в прегръдката си.
Пипалата на последния храст изсвистяха буквално на косъм от преплетените им тела.
Джайън отново бързо се претърколи, отдалечавайки се от смъртоносното докосване.
Когато не усети очакваното убождане на растението, Дженис бавно отвори очи. Беше го направил. Фамилиерът беше успял!
Устните й се притиснаха върху потната кожа на шията му. За миг той силно я прегърна в отговор, после дълбоко и жадно си пое дъх.
Дженис бързо се надигна.
Без да обръща внимание на схванатите си крака, тя залюля главата му в скута си. После взе една от кратунките, които все още висяха на врата му — макар повечето да бяха празни, изля малкото останала течност върху устните му. Той жадно я погълна.
Джайън уморено се опита да се съсредоточи, разноцветните му очи бяха зачервени от изтощение.
— Не ме… не ме оставяй да спя дълго…