— А ако имам нещо против?
Отново дългият черен нокът злобно се впи в бузата му.
— Отваряй си очите кой ще бъде в-владетелят. За в-втори път ти е. Радвай се, че д-държим на т-теб.
Карпон мигновено осъзна грешката си. Той отстъпи назад и кимна.
— Сега имаш т-това, от което се нуждаеш. Охраняваме кралството ти, фамилиерите са почти в р-ръцете ти. Не ни з-забравяй…
И го остави да мечтае за цялата огромна власт, която скоро щеше да бъде негова.
Не можеше да повярва, че са го заловили.
Не и него.
Не и Джайън Рен.
Той беше Страж на мъглата! На езика на фамилиерите с името Джайън Рен наричаха по стара традиция новородените бебета, наследяващи специалните сетива на расата им. За неговите хора това беше свещено име и то имаше много значения.
Името му бе дадено заради поразителните му способности да се слива с нещата като сянка на мъгла. Да наблюдава. Да се придвижва. Да ловува. Да защитава.
Когато преследваше някаква цел, той беше ловък, проницателен и безшумен. Вродените му тактически бойни умения бяха на най-високо ниво, дори съществата от собствената му раса не успяваха да го проследят и победят. Никога не го правеше обмислено. По време на действие мисълта му се носеше сякаш със скоростта на светлината и мигновено следваше точно ответно действие. Тези реакции винаги бяха основани на по-висши вродени инстинкти.
И все пак го бяха пленили.
Дори сега, дни след залавянето, въздействието на упойващото вещество, което му даваха, продължаваше да отслабва сетивата му, макар и не чак толкова, колкото даваше вид. Това не беше обикновено притъпяващо мозъчната дейност вещество, което търговците на роби, оберианите, използваха, за да заловят някой фамилиер. Онзи наркотик не му въздействаше до такава степен. Беше обучен да се справя с него.
Обаче това упойващо вещество беше нещо друго. Нещо различно. Нещо опасно.
Това наркотично средство пречеше на вродените му сетива — не само разстройваше тяхното действие, както наркотика на оберианите. Когато за първи път му дадоха лекарството, то напълно блокира допълнителните му извънсетивни способности.
Джайън не искаше дори да си помисля какво съдържа. Ако не беше толкова съсредоточен, той наистина можеше да полудее от липса на усещания.
Минаха дни, преди да разбере, че ефектът е временен. Дотогава редовно му даваха дози от оберианския наркотик. Дори в това състояние може би скоро щеше да опита да се преобрази… при условие че отново не му дадат от другото упойващо вещество.
Едва ли, мислеше си той. Ефектите от досегашните дози започваха да отслабват, но го пазеха много зорко.
Държаха го гол, окован с тежки вериги, и с гръб, опрян на каменната стена. Понякога му позволяваха да се раздвижи, Когато искаха да го приковат отново неподвижен, просто пристягаха веригите от другата страна на стената. Много ефективен начин да го контролират, защото никога никой не се доближи достатъчно близо до него, за да създаде някаква реална опасност за тях.
Макар да беше окован и обездвижен.
Веднъж на ден получаваше храна и вода. Храната беше задоволителна — очевидно не се опитваха да го уморят от глад. Водата беше чиста и обикновено му даваха достатъчно, стигаше за пиене и за миене. В тези моменти и в други редки случаи веригите се разхлабваха и той съумяваше да се изправи и да се движи.
През тези броени минути крачеше, кръстосваше килията, търсеше начин да избяга.
Досега не бе успял да открие изход.
Когато го заловиха, не беше тръгнал да търси приключения. Беше напуснал своя свят, за да открие кръвния си роднина, Дарик, който отсъстваше прекалено дълго време.
Следата го бе повела към тази неизвестна, почти нецивилизована планета, в далечния хоризонт.
Дарик беше млад и за първи път бе тръгнал да търси приключения. Джайън не се изненада, когато разбра, че е рискувал и се е отклонил толкова надалеч. По-младите мъже често правеха такива неща и забравяха да се приберат вкъщи, отдавайки се на забавленията, които откриваха. Обаче Дарик твърде дълго не се завръщаше. Семейството му се разтревожи — и то с право.
Тръгна след Дарик сам, въпреки възраженията на вуйчо му.
Почти беше сигурен каква съдба е сполетяла Дарик — защото следите ясно му подсказваха изхода. И беше сигурен, че Дарик не е жив, тъй като не можеше да почувства излъчванията му — най-сигурните признаци за неговото съществуване.
Джайън тъжно въздъхна. Младият фамилиер не би могъл да издържи на новото упойващо вещество или на такива мъчения. Молеше се да греши.
Омерзен от несправедливостта, Джайън още веднъж изпробва веригите, които приковаваха силните му китки за каменната стена. Не очакваше да са по-хлабави, но никога не вреди, ако непрестанно дебнеш своя враг. Понякога той прави грешки, а фамилиерите знаеха как да се възползват от грешките.