— Аз съм магьосник — това е, което правим.
Сякаш беше някакво обяснение. Очите на Трейд ярко заблестяха.
— Няма да го направя, Яниф.
— Добре. — Старецът отново отпи от рога.
Трейд рязко кимна.
И тогава Яниф подхвърли като гръм от ясно небе.
— Предполагам — измърмори той, загледан в питието си — ще загубим завинаги Джайън Рен.
Трейд се задави. Хитрият мистик услужливо се наведе и го потупа по гърба.
— Нима се опитваш да ми кажеш — запелтечи той, — че Гилдията има дързостта да ме праща след него?
— Е, не съвсем.
Нефритените очи се присвиха.
— Не съвсем, по-точно те молят.
— Разбирам. Както обикновено, постановяват и очакват другите да го изпълнят. Е, мога да им напомня, че никога не съм бил въведен в чарл. Не им дължа почитта си.
— Хм. — Яниф отпи още една глътка от кийрана. Изчакваше търпеливо младежът да избухне.
— Как се осмеляват да си мислят, че бих зачел такова искане?
— Хм?
— Нима мислят да ме впримчат с аргумента „семейна чест“? Не им дължа нищо и ще им го кажа в очите.
— Хм.
— Може би си мислят, че се чувствам морално задължен към теб, Яниф? Защото нося твоя кийракс? Тогава не ме познават! — Трейд се тръшна на стола. — Не ме интересува тази чест!
В този момент явно му прекипя. Сякаш, без да се вълнува от нищо наоколо, Яниф допи последните си глътки. Време беше да хвърли последния си коз.
— Някой може да каже, че Джайън ти е почти роднина, както и роднина на Реджар и по такъв начин и на Кру.
Трейд онемя при тази тирада.
Ах, магическата дума. Яниф знаеше, че Трейд тайно копнее за признанието на Кру, мъжът, когото почиташе и обичаше като баща. Мъжът, който го бе отгледал като собствен син в рода си.
Надхитрен, Трейд затвори очи.
— Това е за последен път, Яниф.
Старият магьосник изви съвсем леко ъгълчетата на устните си, но все пак забележимо.
— Трябва да тръгнеш веднага, Трейд. Положението е доста сериозно.
— Знаеш ли накъде е поел Джайън, след като е напуснал Ма’ан?
— Не съвсем. Предполагаме, че се е насочил към далечния край. Там има една планета, която ме тревожи, нарича се Ганакари. Проследих „знака“ му до това място, но го загубих. Започни оттам.
Трейд кимна покорно. Яниф стана. Зеленоокият момък също се изправи и постави длан върху ръката му.
— Не го правя заради това, за което си мислиш, Яниф.
— Разбира се, Трейд. Не допускаш да не излезеш с чест от едно положение.
Ръката на младежа машинално се спусна на кийракса върху колана му. Яниф се ухили.
— Все пак не знаеш какво си мисля, Трейд.
Старият човек потъна в непроницаемите очи на воина.
— Вярно е. Точно това те прави толкова по-силен от другите, Яниф.
Не чак толкова силен, помисли си уморено старият магьосник, напускайки таверната. Никак даже.
Когато Яниф се върна в къщичката си, новият му ученик Реджар та’ал Кру крачеше из стаята като звяр в клетка.
Но Яниф не беше изненадан.
За мъж с качествата на фамилиер по външност и вътрешни способности, но все още неприет в най-почитания род на Авария, Реджар беше дори най-упоритият му ученик. Винаги се беше стремял към възвишените идеали на чарл, в духа на които го обучаваха.
Яниф се засмя. Наистина беше наследил кръвта на Кру. Като Лорджин и Трейд, Реджар също често беше буен. И въпреки това всичките те бяха прекрасни. Бяха негови ученици. Той погъделичка игриво Боджо под крилото и след това затвори паянтовата дървена врата след себе си. Понякога за един магьосник беше удобно да се прави на загадъчен.
Реджар спря да крачи и се втренчи в стария мистик, а сините му очи се присвиха.
Ето, започва се, присмя се Яниф на себе си. Част втора.
Без да обръща внимание на младия фамилиер, Яниф се запъти към масата. Томове с магически книги бяха разпръснати върху дървения плот. Боджо излетя от рамото му и както обикновено, кацна на дървената пръчка, когато Яниф седна и отвори стария дневник с кожена подвързия.
Започна да чете наум пасажа за най-младия син на Кру. Реджар отново закрачи из стаята. Сигурен признак, че проблемите назряват.
Яниф не обърна внимание на признаците, а продължи с особено скучния абзац за неясните елементи от характера на фамилиера.
Разнесе се едва доловим стон.
Опита се да не се усмихне, когато зачете на глас. Реджар беше досадник, но пък бе лесно да предвидиш следващия му ход и щеше да се справи с него. Яниф много обичаше Реджар.
— И така, от това разбираме, че стихийните преходи са завършени, когато… Реджар, слушаш ли ме? — Яниф не вдигна поглед, когато продължи да чете пасажа.