Горестна въздишка изкриви красивите устни на Реджар. Отегчен от безкрайните уроци, които наскоро бяха започнали, той се втурна към прозореца и мрачно се вторачи навън към жълтото слънце. Беше прекрасен ден.
Фамилиерите обичаха да бъдат навън и да търсят развлечения в подобно време. Кой знае какви прекрасни приключения го очакваха. Изпълнен с копнеж, младежът се взираше през прозореца.
Трепетното чуруликане на птиците из дърветата, приятният шепот на вятъра, носещият се аромат на цъфнал тасмин го опияняваха. Той въздъхна, чудейки се какво ли прави съпругата му Лайлакс. Поклати глава, когато си спомни как бе свършила миналата нощ с нея. Възбудено се усмихна от страстните спомени.
Може би точно в този момент тя лежеше под някое дърво и дремеше? Да, и косата й е разпръсната по тревата, а чувствените й устни леко са разтворени, копнеещи за…
— Реджар.
— Да… да… слушам те — измърмори унесено младежът. Представяше си как се навежда и леко притиска…
Яниф едва доловимо се усмихна. Като седмо ниво мистик старецът имаше способността да чете мисли. Обаче не бе нужно да чете тези на Реджар та’ал Кру, за да разбере за какво си мисли енергичният фамилиер. Ех, младост.
— Добре… добре — измърмори старият магьосник, без да сваля поглед от книгата. — Ще пропуснеш много важен урок.
Значи така, ядоса се Реджар. Беше дълбоко отегчен. Защо се съгласи на обучението? Всички уроци бяха досадни освен тези по издръжливост.
Беше се уморил. Всъщност не беше точно умора.
Не можеше да повярва, че брат му Лорджин беше изтърпял такива страдания — не беше възможно! Познаваше Лорджин и се чудеше как се е получило при него. Брат му беше образец на съвършенство. Дори нищо не го безпокоеше! Реджар отвратено изсумтя.
Е, той беше фамилиер, а не чарл! И това му беше достатъчно.
— Яниф.
Старият магьосник продължи с урока, сякаш не бе го чул.
— Яниф! — изрече младежът малко по-високо и с много по-голяма настойчивост.
— Хмм? — Яниф вдигна поглед, привидно смутен — сякаш бе забравил за скуката на своя ученик.
Светлосините очи на Реджар заблестяха от раздразнение. Старецът съвсем се бе побъркал! С ръце на кръста, той обяви предизвикателно:
— Тези уроци не са по вкуса ми.
— Охо? — Яниф изглеждаше изненадан. — И какво те кара да мислиш, че трябва да бъдат по вкуса ти?
Изваден от търпение — той осъзна, че старият мистик го беше примамил в танца на логиката, където неизменно щеше да загуби — Реджар размаха ръце във въздуха, после възобнови краченето напред-назад до масата.
— Не мога да остана затворен тук в такъв ден!
Магьосникът се почеса по главата.
— И защо?
Реджар почти изкрещя:
— Защото това не ми харесва!
Очите на Яниф, по-тъмни от най-тъмната нощ, заблестяха.
— Виж ти. Нима?
— Може би Лорджин или дори Трейд са могли, но… — Реджар спря изведнъж да крачи, обърна се и се втренчи в Яниф. — Какво означава това „нима“?
Яниф сви рамене.
— Никога не съм казвал къде трябва да се провежда урокът.
Реджар го изгледа внимателно с присвити очи.
— Тогава защо от седмици ме държиш затворен тук?
Старият мистик вдигна вежда.
— Чувал съм, че никой не може да държи един фамилиер, който не иска да бъде държан.
Изведнъж Реджар разбра.
— Това вече е истински урок, нали? — Той посочи към книгите, разпръснати на масата. — Не тези бумаги.
— Да. Стреми се да опознаваш собствения си характер, Реджар. Когато го сториш, никой, дори и аз, не можем да те отклоним от намеренията ти.
Реджар попи думите на стария магьосник. Въпреки всичко трябваше да открие към какво го влече истинската му природа и засега бе научил едно ценно нещо.
— И така значи можем да излезем и да се разходим малко? — Той отвори вратата, а свежият въздух нахлу в стаята. Лекият бриз разроши дългите къдрици на лъскавата му черна коса.
— Разбира се. — Яниф стана и се присъедини към фамилиера, който беше наполовина аварианин.
— Трябваше да ми го кажеш по-рано — измърмори Реджар, когато излезе навън на топлото аварианско слънце.
— Не бе редно аз да ти го казвам. Ти сам трябваше да го разбереш.
— Мм. Предполагам, че Лорджин по-бързо го е осъзнал.
— Лорджин никога не е получавал този индивидуален урок.
Реджар го изгледа учудено.
— Всеки ученик е различен, Реджар, и затова никой не се обучава по един и същ начин. — Яниф благо се усмихна. — Точно това свързва ученика с учителя му и то е, че двамата трябва постоянно да се учат.
Реджар се замисли над думите на наставника си.
— Разбирам.
— И така, това е вторият ти урок за деня. Запомни, че ученето е като дишането — веднъж откажем ли се, вече не сме за този свят.