Не се изненада, когато веригите не поддадоха.
С дни ги изпробваше, и с все същия резултат. Въпреки това по-късно щеше отново да опита. Джайън беше търпелив хищник и именно заради това много по-опасен. За разлика от Дарик той не беше неопитен млад фамилиер, поел на първото си приключение.
Беше много опасен противник и бе в разцвета на силите си.
Въпреки отслабналите си сетива той веднага усети тръпките, полазили по гърба му. Някой го наблюдаваше…
Дългата му златиста коса се разля напред, когато наведе глава, за да скрие твърде напрегнато си изражение.
Като държеше главата си наведена, той тайно наблюдаваше през плътното було на миглите си. В стената имаше един много тесен отвор, откъдето го следяха. Успя да улови проблясък на зловещи очи, които се взираха в него. Отново тръпки пробягаха по гърба му — сетивата му се възвръщаха.
Само ако може да попречи да му дадат нова доза упойващо вещество…
Нормалният му свръхчувствителен слух долови приглушен шум. Съскащи звуци. Който и да беше зад стената, не беше сам. Едва различи думите „… фамилиер, който напусна собствения си свят… дадено на теб… намери втория тунел и ти ще имаш останалото…“
Кръвта във вените му замръзна.
Как са разбрали за втория тунел? Имаше само един известен изход до неговия свят, Ма’ан, и той беше през Авария. Беше силно охраняван от Висшите мистици на чарловете.
Никой не знаеше за втория тунел освен Висшата гилдия на Авария и…
Изглежда, враговете му имаха план.
Трябваше бързо да се върне в Авария!
Точно преди процепът да се затвори, Джайън улови проблясък от оранжев кръг. Зрението на фамилиерите можеше да различава допълнителни нюанси на цветовия спектър.
Не видя много. Но и това бе нещо.
В миналото Джайън Рен, Стражът на мъглата, бе известен с това че представлява огромна заплаха за враговете си.
С величествен замах на главата той отметна назад дългата си коса и опря глава на хладния камък. Затвори очи и се опита да събере сили.
Неговите очи…
Нямаше откъде да знаят за специфичната особеност, свързана с цвета на очите му.
И заради това той спокойно се усмихна. Не, те не можеха да знаят.
Глупаво бе противниците му да си мислят, че са го заловили, фамилиерите, както и втората им същност — котката, никога не се подчиняваха на ударите на камшика.
Тези същества нямаха истинската власт над него. Само се заблуждаваха, че я имат.
Той машинално изпробва отново веригите.
Власт. Тя не се интересуваше от властта!
Дженис се приближи до прозореца на кулата, погледна навън към двора и както винаги, побърза да насочи взор към ливадите и полетата в далечината. Беше нощ и успя да различи само очертанията на хълма на хоризонта. Тази вечер се забелязваха само две от по-малките луни. Затова мракът беше доста плътен, но това я зарадва. Тъмнината щеше да помогне на плана й. Сълза се стече по лицето й, добило решително изражение. В миналото тя много често се взираше навън в този неизменен пейзаж и се чудеше дали някога ще успее да се измъкне от това място.
Въздъхна. Напоследък въздишаше твърде често.
Била е много малка, когато са дошли тук. Почти не си спомняше предишния си живот. Единствено разказите и песните на майка й поддържаха жив детския спомен за онзи живот.
Ако успееше тази вечер, всичко щеше да се промени, и то не по начина, по който желаеше отвратителният Карпон! Плаха тайнствена усмивка изви устните й, когато си спомни как по-рано през деня той влезе в спалнята й, изпълнен с увереност в успеха си. Обясни й подробно какво точно изисква от нея.
Дженис отдавна очакваше това негово посещение.
Това, което не очакваше, бе колко дълбоко трябва да бъде унизена, за да придобие това, което по право смяташе за свое.
Именно затова Дженис не вярваше напълно, че интересът му към нея е искрен. Никога не се бе смятала за толкова привлекателна, колкото бе майка й — затова стръвният стремеж към нея я учудваше.
Изведнъж си спомни, че майка й разказваше как привлекателните й черти ще се появят по-късно и ще й донесат голяма власт.
Отново се появи онази дума. Власт. Дженис се отдръпна от прозореца.
Тогава се подиграваше на майка си и се дразнеше, че тя беше като всяка майка, която иска най-доброто за своята дъщеря. Сега се чудеше…
Вторачи се в отражението си в тъмното стъкло.
Намръщи се. Образът й си беше същият — такъв, какъвто винаги е бил. Не забелязвам нищо необикновено. Нищо, което да амбицира Карпон. Дженис заключи, че странните склонности на мъжете бяха пълна загадка за нея.