— Джайън — прошепна тя — какво ще стане, ако…
— Помогни ми да стигна до езерцето, таджа. — Приятният му плътен глас сега беше дрезгав.
Помогна му да се изправи на крака и го поведе към каменния проход. Скоро коридорът се разшири и пред тях се разкри огромна пещера. В средата имаше малко езерце с кристалночиста вода.
— Прав си, тук има езерце.
— Добре. Развържи ми панталона.
Да го развърже? Погледна го предпазливо.
— Защо?
— Защото трябва да го събуя, преди да вляза във водата търпеливо обясни той. Дженис дръпна предпазливо връвта, като внимаваше да не докосне изгорялата му кожа. Освободи го от кожения брич много бавно, притеснена както да не му причини болка, така и от самата гледка на тялото му.
— Защо се бавиш толкова?
— О, нищо. Почти свърших.
Той прекрачи раздразнено брича си на земята и се запъти към езерото. После изстена, когато изтерзаното му тяло се потопи в студената вода.
— Виж, Джайън, някой е оставил запасите си тук.
— Какво? — Той надигна глава, за да чуе движенията й. Чантата шумолеше, докато тя развълнувано изваждаше съдържанието й. После чу тихата й въздишка.
— Не е кой знае какво… една кратунка систейл… няколко самуна сух хляб… няколко купи… клечка за палене на огън! И няколко камъка креот за запалване на огън… и… малка стъкленица с масло за миене.
— Можеш ли да ми дадеш малко хляб?
— Разбира се. — Самунът беше от печено зърно, сух и плосък. Имаше ужасен вкус, но все пак бе храна.
Дженис коленичи до водата, отчупи парче хляб и го пъхна между устните му. Джайън преглътна няколко хапки и отпи от водата, която му подаде, но очевидно това не облекчи болката.
Тя нежно отстрани бронзовата коса от челото му.
Той улови ръката й и леко я стисна.
— Всичко е наред. — Тръпки разтърсиха тялото му.
— Когато отпочинеш, ще се чувстваш по-добре.
И двамата знаеха, че това не е истина.
— Ще се опитам да се трансформирам.
— Какво ще стане, ако не успееш?
Той замълча.
— Ако чакам прекалено дълго, може да изпадна в унес от треската, Дженис, и тогава няма да мога да се съсредоточа върху трансформирането. По-добре да опитам сега.
Не й каза какво ще стане, ако не успее, за да не я тревожи. Ако изчакваше прекалено дълго, щеше да стане късно. Не можеше да й каже колко можеше да пострада. Очите й се навлажниха. Беше го направил, за да я защити. Трябваше да направи нещо за него.
— Постъпи така, както смяташ за правилно, Джайън.
В този момент той би искал тя да не е пред очите му. Съсредоточи се върху образа й, когато каза, че му вярва. И независимо дали щеше да го разбере, или не, той трябваше да й признае.
— Дженис…
Тя улови ръката му.
— Трябва да хапнеш още малко хляб, за да събереш сили…
— Дженис…
— Да? — тя не успя да скрие трепета в гласа си.
— Когато се трансформирам, ще трябва за кратко да остана в другата си форма — докато нивото на енергията ми се покачи. Няма да трае дълго — толкова, колкото да извърша заклинанията…
Тя кимна, после установи, че той не може да я види.
Изненада се, когато й отвърна на кимането. Очевидно усещаше движенията й.
— Ако видиш само проблясък на светлина, не се плаши, таджа. Това означава, че съм в третата си форма. Ако се случи, трябва да продължиш до тунела. Ще продължа да бъда с теб, макар че ти няма да можеш да ме виждаш. Ще ми обещаеш ли да направиш нещо за мен, писано?
— Разбира се, Джайън. — След това, което той беше направил за нея, никога не можеше да му откаже.
— Трябва да се опиташ да стигнеш до Авария. Много е важно. Потърси магьосника Яниф. Той ще види… ще знае коя си. Трябва да му кажеш за упойващото вещество, което ми даваха, Дженис. Заради моите хора.
— Да, да, ще го направя.
— Кажи му: „те знаят за другия“.
Те знаят за другия? Тя се смути. Какво означава това?
— Да. Той знае какво да направи. Вярвай на Яниф, Дженис. Той ще ти помогне.
— Ще ми помогне… за какво?
Джайън се поколеба.
— Само ми обещай, че ще отидеш при него.
— Обещавам ти.
— Добре — измърмори той. — Сега, таджа, ако ми помогнеш да изляза оттук… — Той протегна ръка.
Тя му помогна да излезе от водата, макар да подозираше, че може да го направи сам, но просто иска да я докосне.
Застана пред нея. Мъжествен, както винаги. Протегна ръка и приглади косата й.
— Май съм го правил и преди — унило изрече той.
— Правил си го — темпераментно се усмихна тя. — Преди да скочиш от прозореца.
— А, да. Е, нека да не ни става навик. Както изглежда, все по-трудно се справям. — Опита се да се пошегува, но тя усети, че беше угрижен.